Преживях четири
невероятни дни. Иска ми се да ви разкажа за тях. Разбира се, няма да успея да
споделя всичко, защото имаше твърде много моменти, чиято емоция трудно може да
се опише само с думи.
Семинарът „Към същността”за мен се
оказа едно невероятно пътуване, колкото познато, толкова и ново. Отивайки натам
нямах абсолютно никакви очаквания, но и никакви притеснения. Мислех си за
съвсем други неща. Първият шок за мен дойде още на регистрацията. Залата се
пълнеше с все повече и повече хора, а аз не познавах никого. Как стана така?
Обикновено имам по някой познат на събития, на които отивам. Поне
един, все от някъде. В случая не беше така. Не познавах никого и не знаех какво
да очаквам. Вселената се беше погрижила за пълното ми неведение. Това винаги ме
е плашило много, но този път нямах начин да се противопоставя. Приех с целия си
страх, че щом съм там, значи има причина, дори да не я разбирам.
Още в първите минути видях
пъстротата на хората, които се събираха. Щеше да е интересно, това беше ясно.
Малко завиждах на хората, които знаеха за какво става въпрос, защото изглеждаха
супер позитивни и развълнувани. Усещах ги по-скоро като семейство – голямо и
сплотено.
Влизайки в залата се почувствах на
мястото си. Сякаш емоцията на групата беше притъпила моя страх от предстоящото. Вече не исках да бягам.
Очаквах като за начало да имаме доста досадна формална част, но още в първите
минути се сбогувах с това си очакване. Формалности имаше, но те бяха представени
по изключително забавен начин. Не бях се смяла толкова много, отдавна.
Неусетно дойде време за първата ни
игра. Обещала съм да не я споделям, само ще кажа, че е проста, но свръх
показателна. Прибирайки се вкъщи се замислих защо избрах тази стратегия и реших
да я следвам, дори когато вече се виждаше, че не е печеливша. Оказа се, че
просто съм отхвърлила възможността да играя играта. Постъпвам така в много
ситуации, когато съм несигурна. Просто бягам и дори не опитвам да потърся
решение на задачата. Тя може да е елементарна, но това няма значение. Страхът
от провал и нараняване е толкова силен, че дори не ми позволява да си дам шанс
да реша задачата. Същото става и отхвърляйки хора. Шокът от това осъзнаване ме
докара до сълзи.
Тук е
мястото да ви разкажа за хората, без които тази магия нямаше шанс
да се случи. Създателят на цялото това
явление – д-р Менис Юсри. Един човек, който борави с думите толкова добре, че
всяка от тях предизвиква емоции. Плаках, смях се, после се успокоявах и
колелото на емоциите се завърташе отново. Много и различни чувства
предизвикваха думите, казани по един приятелски и непринуден начин, като на
шега. Според мен всеки, който ги слуша научава своите уроци и открива
собствените си отговори. Намирането на отговорите минава през много емоции, а в
такива моменти всеки има нужда от подкрепа, колкото и да отрича. Огромна е
ролята на асистентите, точно тук. Освен че организират техническата страна на
нещата, те са и хората, на които можеше да се разчита за подкрепа, защото са
минали по този път.
През
тези дни научих много за себе си и продължавам да уча сега, когато емоциите
полека стихват. Нямам думи за всички уникални същности, до които се докоснах.
Това са Хора. Всеки носи своята история и е едновременно ученик и учител. Няма
теърда граница. Всички са заедно, за да получим своите подаръци от Вселената.
Благодарна съм, че попаднах в точния момент на точното място и получих
подаръците си. Те не могат да се пипнат и видят, но са много по-ценни от всичко
материално.
Благодаря,
за всяка прегръдка, всяко споделяне, на всички, за всичко! Едно изречение,
което се надявам да не забравя: „Звездите светят по-ярко в тъмно небе, така е и
с хората”
