Силата да споделиш

           

Какво означава да споделиш нещо с някого? Да му довериш частица от себе си, от чувствата, емоциите, проблемите и радостта си. Има хора, които споделят само и единствено проблемите си, просто за да получат внимание и съжаление. Иска или не, всеки от нас има поне един такъв близък човек. Някои не спират да се оплакват, а други не могат да споделят проблем, дори когато имат нужда от помощ.

            От деца сме приучавани да не се оплакваме и да се справяме сами. Едно цяло поколение е смятало, че проблемите са нещо твърде лично. Възприемането на нещата по този начин, обаче, създава определени проблеми. Създава се образ, че проблемите си споделят само слабите хора. Възпитавани сме, че слабостта е нещо много лошо, което не трябва да бъде виждано от другите. Затваряме се сами в слабостта си, дори ако сме на предела на силите си, често продължаваме да твърдим, че всичко е наред, а вътрешно се раздираме от болка и трупаме преглътнати сълзи.

            Понякога се иска много сила, за да „счупиш черупката” и да свалиш маската на силния. Сила и смелост. Задачата да признаеш, че не си Супермен, а това е само роля, която играеш става все по-трудна с времето. Ролите и маските привидно пазят от страховете. „Спасяват” от постоянните срещи с онова малко и уплашено дете, което стои заключено във всеки от нас.

            Ако човек потърси подкрепа и сподели, неминуемо ще му се наложи да се срещне с тази част от себе си. Ще се наложи да си признае, че всичко, което другите виждат в него е само пожелателна, красива фасада. Да споделиш означава да признаеш слабостта си. Когато с години си крил и си трупал, страхът от показване на слабостта стига до ужас, до усещането, че ако съвсем за малко свалиш маската, светът ти ще рухне. Това прави споделянето все по-трудно, а ако се озовеш в ситуация, където да нямаш друг вариант, освен споделянето, става бедствие.

            Способността да споделиш, да протегнеш ръка и да кажеш: „Помгни ми.” е сила. Силата на това да признаеш, че ти е трудно, да признаеш провала си. Да признаеш и приемеш, че си просто обикновен човек.

Големият отговор

            Хладната, съботна сутрин с нищо не беше различна. Сандра не обичаше да става рано, но беше решила да отиде на една водена медитация. Познаваше много добре състоянието на транс и не очакваше нищо, знаеше, че ще има възможност да релаксира по един приятен начин. Тази нагласа явно доста улесни процеса на отпускане. Не познаваше другите хора в залата, но това нямаше никакво значение.

            Отпускането дойде много бързо. Сякаш всяка една част от тялото и съзнанието на Сандра го търсеше.  Тя не знаеше дали няма да заспи, докато слуша приказката. Чувстваше се точно като малко дете, което се унасяше от приказка.

В един момент Самдра се озова в Гърция. Не се учуди, обожаваше гръцката музика от години, още преди да разбира дори дума от езика.  Влезе през една, появила се в нищото врата.Врата,  която я отведе в една особена картинна галерия. Беше малко тъмно и в съзнанието на Сандра полека се прокрадна страх. Първата картина беше на една битка. Малко момиче стоеше насред улицата, а покрай нея преминаваха войници. Бутаха я, а тя стоеше и се чувстваше като заклещена.

Някак е измъкна, водена от инструкциите на Стив, човекът, който водеше това преживяване. С негова помощ младата жена излезе от ситуацията и се успокои, което ѝ даде шанс да продължи напред в това пътуване. Видя още няколко картини в тази галерия. Те носеха съвсем друго настроение.

Гледаше картина с ярки, цветни петна. Изведнъж Сандра се видя като индийка, която е част от голяма група танцуващи жени. Те се движеха заедно, в ритъма на музиката. Шаловете им създаваха невероятна феерия от цветове, а емоцията на танца беше невероятна. Блаженство е най точната дума, с ковто може да се опише.

Сандра продължи пътуването. Влезе в друга зала в музея. С влизането усети някакво особено присъствие. Сякаш някой я беше намерил, преди тя да осъзнае, че търси някого. Видя го, странен конник с оранжева наметка, не много млад, но в никакъв случай възрастен. Младата жена не го познаваше, но не се страхуваше от него. Тръгна заедно с него в посочената посока. Усещаше, че ги очаква приключение. Не ѝ беше необходима повече информация,

Влязоха в следващата зала. Най-странната зала, която можете да си представите. Всичко вътре беше в хаос, но в същото време имаше свой ред. Беше странно, но не беше страшно. Сандра сякаш играеше на дама, докато търсеше нещо. Местата, където трябваше да стъпи изглеждаха като торнадо от светлина в неонови цветове. На малката масичка откри Книгата. Познаваше я добре и знаеше, че между прашните, червени корици ще намери отговор, който беше важен за нея точно сега. Отвори я и се гмурна в нейните образи.

Младата жена се озова в ужасно тясна килия. Не можеше да помръдне нищо друго, освен главата си. Цялата беше окована. Не знаеше защо се е озовала в тази ситуация. Някой я наказваше без вина. Молеше се, викаше, псуваше, но без резултат. Реши да сложи край на това свое съществуване. В последните мигове дойде мисъл: „Животът може да се живее при всякакви обстоятелства. Картината изчезна, а емоциите се стопиха заедно с образа.

След това Сандра усети полет. Издигане без посока, което продължи известно време. Чувствата, които тя изпита в този момент трудно биха могли да се опишат. В сгъстената светлина срещна двама скъпи за нея хора, които нямаше как да види в реалността. В съня имаше тази свобода. Те ѝ засвидетелстваха подкрепата си, когато тя се разплака, че са я изоставили. Единият дори ѝ даде като подарък своето вдъхновение. Тя танцуваше между хвърлените от него листи и ги ловеше. Когато листите свършиха двамата мъже се обърнаха и си тръгнаха без да се сбогуват с нея. За секунда, тя мислеше да ги последва, но нещо я спря. Сандра се събуди свежа и отпочинала.

Писмо до самата мен

Здравей, Александра,

Помни, че те обичам!

Още учиш, но се справяш много добре. Не бързай, дай си време. Време да чувстваш. Не се опитвай постоянно да осмисляш всичко. Не се питай и не търси, поне за малко. Остави Вселената да се погрижи за теб.

Обичам те!

05. 11. 2017 г.

Подаръците на съдбата

            Преживях четири невероятни дни. Иска ми се да ви разкажа за тях. Разбира се, няма да успея да споделя всичко, защото имаше твърде много моменти, чиято емоция трудно може да се опише само с думи.

            Семинарът „Към същността”за мен се оказа едно невероятно пътуване, колкото познато, толкова и ново. Отивайки натам нямах абсолютно никакви очаквания, но и никакви притеснения. Мислех си за съвсем други неща. Първият шок за мен дойде още на регистрацията. Залата се пълнеше с все повече и повече хора, а аз не познавах никого. Как стана така? Обикновено имам по някой познат на събития, на които отивам. Поне един, все от някъде. В случая не беше така. Не познавах никого и не знаех какво да очаквам. Вселената се беше погрижила за пълното ми неведение. Това винаги ме е плашило много, но този път нямах начин да се противопоставя. Приех с целия си страх, че щом съм там, значи има причина, дори да не я разбирам.

            Още в първите минути видях пъстротата на хората, които се събираха. Щеше да е интересно, това беше ясно. Малко завиждах на хората, които знаеха за какво става въпрос, защото изглеждаха супер позитивни и развълнувани. Усещах ги по-скоро като семейство – голямо и сплотено.

            Влизайки в залата се почувствах на мястото си. Сякаш емоцията на групата беше притъпила моя страх  от предстоящото. Вече не исках да бягам. Очаквах като за начало да имаме доста досадна формална част, но още в първите минути се сбогувах с това си очакване. Формалности имаше, но те бяха представени по изключително забавен начин. Не бях се смяла толкова много, отдавна.

            Неусетно дойде време за първата ни игра. Обещала съм да не я споделям, само ще кажа, че е проста, но свръх показателна. Прибирайки се вкъщи се замислих защо избрах тази стратегия и реших да я следвам, дори когато вече се виждаше, че не е печеливша. Оказа се, че просто съм отхвърлила възможността да играя играта. Постъпвам така в много ситуации, когато съм несигурна. Просто бягам и дори не опитвам да потърся решение на задачата. Тя може да е елементарна, но това няма значение. Страхът от провал и нараняване е толкова силен, че дори не ми позволява да си дам шанс да реша задачата. Същото става и отхвърляйки хора. Шокът от това осъзнаване ме докара до сълзи.

Тук е мястото да ви разкажа за хората, без които тази магия нямаше шанс да се случи.  Създателят на цялото това явление – д-р Менис Юсри. Един човек, който борави с думите толкова добре, че всяка от тях предизвиква емоции. Плаках, смях се, после се успокоявах и колелото на емоциите се завърташе отново. Много и различни чувства предизвикваха думите, казани по един приятелски и непринуден начин, като на шега. Според мен всеки, който ги слуша научава своите уроци и открива собствените си отговори. Намирането на отговорите минава през много емоции, а в такива моменти всеки има нужда от подкрепа, колкото и да отрича. Огромна е ролята на асистентите, точно тук. Освен че организират техническата страна на нещата, те са и хората, на които можеше да се разчита за подкрепа, защото са минали по този път.

През тези дни научих много за себе си и продължавам да уча сега, когато емоциите полека стихват. Нямам думи за всички уникални същности, до които се докоснах. Това са Хора. Всеки носи своята история и е едновременно ученик и учител. Няма теърда граница. Всички са заедно, за да получим своите подаръци от Вселената. Благодарна съм, че попаднах в точния момент на точното място и получих подаръците си. Те не могат да се пипнат и видят, но са много по-ценни от всичко материално.

Благодаря, за всяка прегръдка, всяко споделяне, на всички, за всичко! Едно изречение, което се надявам да не забравя: „Звездите светят по-ярко в тъмно небе, така е и с хората” 

Покажи ми страха си

Писмо до всеки, който се срамува от страховете си.

Виждам, че не се чувстваш добре. Иска ми се да ти помогна, но няма как, защото не знам какво чувстваш. Предполагам, а предположението в такъв момент не е най-добрият съветник. В опитите си да ти помогна, може би, те карам да се притесняваш още повече. Не искам да е така, но не знам как е нужно да постъпя с теб. Накрая се отдръпвам безсилна и гневна на себе си, а ти оставаш сам със страховете си за пореден път. Не те разбирам, макар да ми се иска. Няма как да вляза в твоето съзнание и да те опозная. Ти за пореден път се усещаш отхвърлен, а аз съм ядосана, защото виждам, че нещо не е наред, но няма как да помогна.

Разкажи ми за емоциите си. Не гарантирам че ще ги разбера, но поне мога да опитам. Дори да не успея, но ти ще си го споделил, а това помага. Не се срамувай от страха, той е нещо толкова естествено, толкова присъщо и познато на всеки, че няма смисъл да го крием.На всекиго е ясно какво означава да се страхуваш. Опитвайки се да потулим страха си за маските на „силата” не помагаме нито на себе си, нито на хората около нас. Крием се докато страхът не набере сила и не направи така, че да се държим като непрегърнати малки деца. Плачем, викаме за помощ, но няма кой да ни помогне. Научили сме всички, че не се страхуваме, а когато ни е страх всички се плашат и бягат. Не са свикнали да го виждат в нас, защото не го очакват.

Единственият начин да бъдеш разбран е да споделиш откровено, без срам за страха си.

Не казвай: аз не съм такъв човек

Хората са казали: „Никога не казвай никога.”. Аз бих добавила „Не казвай: аз не съм такъв човек.”

Има ситуации и обстоятелства, при които разбираме, че всъщност не познаваме самите себе си. В някои случаи всичко, което сме приемали за нормално и обичайно, защото сме изградили характера си, се обръща наопаки. Дилемата в такъв момент изключително трудна за решаване. Възпитанието се изправя срещу онова, което искаме. Истината е, че това е един от най-трудните избори. Тежи, когато осъзнаеш, че това, в което си вярвал и това, което си всъщност са две различни неща. На кое да се довериш? На мига и вселената, които могат да те изненадат във всеки един момент, или онова познатото, което не искаш, но е сигурно?

Изборът е труден: да бъдеш себе си, или да бъдеш човека, който всички са ти казвали, че е добре да бъдеш. Да живееш живота си с всичките опасности, но и с цялата му красива палитра от емоции, или да останеш в сигурността на сивото и познато. Сякаш искам цветовете за себе си, макар не толкова отдавна да давах всичко за сигурното, което в моите очи беше идеалното. До скоро, когато пред мен стоеше приключение търсех всякаква опция за обезопасяване, а сега приемам идеята да скоча и вероятността да потъна в непознати води и се страхувам, но ми се иска да направя този скок.

Изборът - най-голямото щастие и най-тежкото бреме

Да има право и възможност да избира, нещо, на което всеки от нас се надява, изпълнен със своите големи мечти и надежди. Чакаме го като подарък от съдбата. Чувстваме се зле ако някой или нещо ни ограничава във вземането на решения и се съпротивляваме яростно срещу поставените ограничения, особено когато те са извън нас самите. Тогава прескачаме стени и правим всичко, за да се сбъдне това, което сме „избрали“.

Неслучайно използвам последната дума в кавички. В описаната ситуация обикновено, практически нямаме избор. Имаме една алтернатива, която разпознаваме като по-добра и нещо, което е сега и, в повечето случаи, искаме да променим. Следвайки разумната логика се борим за промяната, която искаме , защото всеки разумен човек иска възможно най-доброто за себе си. Тогава посоката е само една – към промяната. В тази ситуация изборът е лесен, практически избор няма.

Какво става, обаче, ако попаднем в ситуация, в която имаме реален избор между две равно поставени алтернативи?

Объркване и огромно количество въпроси за нас самите, на които няма кой да ни отговори, а често един отговор поражда само още повече въпроси. Това е лицето на истинския избор. Въпроси и объркване, но и шанс да открием себе си. Път, по който има препятствия и страх. Хубавото е. че обикновено, тръгвайки по него връщане назад няма. Често е примамлива идеята да се върнеш назад и да се приютиш в познатото и сигурното, където нямаш избор, а имаш посока, в която вървиш към определена цел. Тръгвайки по пътя на избора, обаче такова връщане е невъзможно. Пътят променя.