Урок по доверие

Краят на седмицата, след рождения ден на Саша, дойде с едно приключение. Пътуване до любимо място, с добри приятели, но и пътуване към нея самата. Това малко я плашеше. Не знаеше какво да очаква от тези няколко дни. Психотерапевтичната работилница беше още една стъпка към себепознанието. тъпка, която я плашеше с размера. Сякаш младата жена усещаше. че това не е стъпка, а път. Нов път със свои предизвикателства.

Свежата, петъчна сутрин, в края на октомври, носеща слънце и прохлада, беше идеална за път. Саша бе нервна, неопределеността на онова,което щеше да се случва през следващите дни беше на път да я откаже. Знаеше само, че тръгва на път с хора, на които може да разчита. Все пак старите съмнения се прокрадваха и тя се питаше дали това е истина. Макар да познаваше добре повечето хора, знаеше, че те няма да  са единствените там, където отиват. Очакваше я среща с нови хора, която щеше да е различна. Можеше ли да се довери на тези непознати? Щяха ли да я приема? Въпроси, предизвикващи само смут в душата на младата жена.

Още първите часове на работилницата подложиха на изпитание чувствата и емоциите на Саша. В процеса на опитите, тя постоянно осъзнаваше неща за себе си, които едва не я преобръщаха. До вечерта осъзна и преживя неща, които я променяха. Отговори си на много въпроси, спомняйки си миналото. Без да иска преживя една от големите си детски травми. Справи се, което ѝ даде увереност, че би могла да се справя и сама. Правеше го без драма, спокойно и дълбоко, тя просто преживяваше. Бушуващите емоции оставаха невидими за останалите, но заплашваха да изригнат във всеки момент и да пометат всичко. Тя се страхуваше от това. Реши да сподели с Ник. Освен водещ на работилницата, той беше човекът, с когото бяха тръгнали по този  път заедно. Саша беше убедена, че отново може да му се довери.

-          Страх ме е, че няма да  издържа и ще се срина. – каза тя почти през сълзи.

Неговата реакция я изненада.

-          Направи го! – бяха неговите думи.

Поговориха още малко и тя се поуспокои. Легна си късно, уморена и малко тъжна. Не знаеше дали ще може да заспи, или няма да успее да мигне цяла нощ. Умората надделя и младата жена заспа.

Следващата сутрин донесе едно голямо приключение – дихателна практика, водена от Ник и Дороти, водачите на работилницата. С дишането всички несподелени предишния ден емоции изригнаха. Саша нямаше силата да ги спре. Тялото и душаъа ѝ трепереха и тя правеше неконтролируеми движения. Плачеше, припомняше си и се задушаваше от неизказани думи.

Тогава усети присъствие и подкрепа нежни като ласка. Беше Дороти. Усети приближаването и на Ник, а след това, останала без сили от болка и треперене, започна да се успокоява, залята от топлата вълна на благодарност и доверие. Наблюдаваше другите през сълзи и за първи път се питаше дали в слабостта няма нещо хубаво.  Ето, страхът беше станал реалност, но беше отминал.

Целият ден мина под знака на сълзите за Саша. В опита „Кой стои вътре в теб?”, тя не успя да отговори на този въпрос. Толкова беше развълнувана и объркана. Всеки момент сълзите бяха готови да потекат от очите ѝ без конкретна причина. Денят предложи много и силни емоции на всички. Вечерта правиха едно упражнение, което младата жена познаваше добре. Всеки участник трябваше да си намери половинка в тъмна стая, със затворени очи. Заради проблема си с движението, момичето не успя да намери партньор и остана само, на тъмно, в непозната среда, без стратегия за справяне. За минути изживя кошмара си. Сама и безпомощна в тъмното, тя просто се сви и заплака.

Тогава към нея се приближи някой – знаеше кой е, дори без да го види. Човекът, който беше до нея в началото на пътя и най-тежките моменти от него. Сви се в прегръдката му и си позволи да бъде смазана от емоциите си. В този момент усети, че нещо става с човека до нея. Неговите емоции явно също бяха толкова силни. Виждайки слабостта му, нещо в нея се преобърна. Опита се да го успокои, докато собствените ѝ сълзи просто се стичаха. В този миг, тя намери силата да помогне на друг, в собствената си слабост. Това я успокои по-бързо от всяко друго действие. Научи ценен урок: не е срамно да бъдеш слаб, защото слабостта е най-искреното нещо.

Същата вечер се разплака пред един от другите участници, когото почти не познаваше. Усети, че тези два дни са я променили много силно. Доверяваше се на другите много по-лесно. Чувстваше се разкрита и това не я плашеше, а ѝ доставяше удоволствие.

Последната сутрин на работилницата донесе на Саша следващ ценен урок. Тя разбра, че е пречупвала отношението на останалите през страховете си. Кривото огледало не ѝ позволяваше да се доверява. Мислеше си, че ако покаже слабостта си, ще я съжаляват и отхвърлят. Оглеждайки се в очите на останалите чрез обратната връзка, осъзна, че макар често да ѝ е нужна подкрепа, останалите не я съжаляват за това. Напротив. Саша не знаеше как да се справи, това бяха многo нови емоции.

Всеки един от участвалите в работилницата преподаде на останалите ценен урок. За Саша огромният урок беше урокът по доверие. Нищо нямаше да е същото, ако дори един от участниците не беше там в този момент. 

Разказът е отражение на личните ми преживявания по време на работилница "Мъжкото и женското начало в мен", Водещи Орлин Баев и Дора Прангаджийска,

Шалчето на мойрите

Беше като сън. Един от онези, които Сандра толкова обичаше – цветен, красив и носещ усещане за нещо хубаво. Нещо отвъд всичко познато.

Сандра вървеше по красива ливада, огряна от първите лъчи на изгрева, издигащ се над поляна в ранно утро. На поляната имаше хора, които сякаш танцуваха. Тя се приближи, като ги наблюдаваше. Мъже в светли дрехи, хванати за ръце се движеха така, все едно извършваха някакъв ритуал. В началото никой не забеляза приближаването на Сандра. Когато тя беше едва на няколко стъпки разстояние, един от мъжете се отдели от кръга и отиде при нея. Беше много млад, с красиво лице и сякаш сияеше. Усмихна се и подаде ръка на младата жена. Докато се усети, беше влязла в кръга, водена от него. Позна част от мъжете, онези две момчета, които тя толкова обичаше в детските си спомени. Копнееше да общува с тях, но те не можеха да говорят, нито да се движат. Само очите им показваха огъня, който светеше вътре в тях.

В съня си Сандра имаше  как да общува с тях. Те я научиха на нещо много ценно: ако в теб има много сила, тялото просто не издържа. Това промени отношението на Сандра към нейното собствено физическо състояние. Прегърна двете момчета. Йоан беше изоставен, недоверчив и ядосан, а прегръщайки Крис, тя усети онази обич без думи, зародила се преди толкова много години в малката стая на онова, което възрастните наричаха санаториум. За Сандра то приличаше повече на затвор.

След тази среща, младата жена се озова в голяма зала, където облечени еднакво жени плетяха шалчета. Имаше пъстри, едноцветни, тъмни и светли, къси и по-дълги. Сандра вървеше между жените, а те не я забелязваха. Накрая стигна до една, която плетеше най-пъстрото шалче, с най-искрящите цветове и се спря до нея. Жената каза, че това шалче принадлежи на Сандра, но още не е довършено, за да ѝ го даде. В неговата плетка имаше много възли, нишките постоянно се преплитаха.

-          Всеки възел е среща, - каза плетачката.

Сандра се събуди щастлива и благодарна за научените уроци. Нещо в нея отново се бе променило и това ѝ носеше лекота и радост.

Коледата на благодарността

Тази година моята Коледа беше по-различна от предишните.  Някак по-топла и по-магическа. Първоначално не осъзнах каква е разликата и от къде идва. Години наред си мислех, че коледите не са същите, защото просто съм пораснала. Примирявах се с идеята, че с края на детството магията на Коледа малко по малко изчезва.

След като през 2008 гoдина загубих един от най-близките си хора се примирих, че моята Коледа никога няма да е същата – топла и уютна. Ароматите и всичко беше почти същото, но магията я нямаше. Сякаш заедно с другите подаръци, под елхата имаше и малко тъга за мен. Приемах я като поредния подарък и тя оставаше с мен до края на празниците.  Не ѝ се радвах, както на другите подаrъци, но не си позволявах да я изхвърля и тя ставаше мой спътник.

На тази Коледа под моята елха нямаше подарък тъга. През последната година се промених, благодарение на много хора. Няма да напиша имената им, но знам, че ще се познаят. Благодаря ви за всички уроци, които ми дадохте. Без всеки един от вас нямаше да успея да си върна магията на Коледа. Нямаше да се науча да живея без вината и тъгата от миналото и да гледам с вяра напред, за да видя сбъдването на мечтите си.

7-те тайни навика на Великите оратори

8  приятели: Алекс, Бояна, Любомира. Мариан, Мария, Мартин, Мира и Ники

3 дни

около 20 работни часа

 Много речи

Безкрайно много емоции

Обучението „Седемте тайни навика на великите оратори” беше за мен едно невероятно и незабравимо преживяване, което ми се иска да ви разкажа. Разбира се, думите не ми стигат. за да предам всички емоции. Тези, с които ги преживяхме заедно ще ме разберат, а онези, на които това предстои, ще усетят за какво говоря.

Студената петък вечер не предразполагаше за работа. Въпреки желанието ми да участвам в обучението, началото беше трудно. В залата нямаше нито един човек, когото да познавам. Мислех, че времето предвидено за тази вечер ще мине в разни процедурни и тривиални неща, като обсъждане на програмата и правилата. Може би щяхме да се запознаем, но очакванията ми бяха за делови запознанства. Грешка. Голяма грешка! Буквално минути след влизането на Мартин, който беше в ролята на водещ, осъзнах, че през тези няколко дни няма да има почти нищо стандартно.

Много скоро думата елегантно беше прехвърлена в ръцете на аудиторията. една малка топка се предаваше в публиката, а всеки, който я получи трябваше да излезе и да се представи пред всички. Първи шок от първия сблъсък с един от най-големите страхове на всеки човек. Аз имах усещането, че в главата ми е пълна каша и когато дейде моят ред, няма да вържа и едно смислено изречение. Имах усещането, че не съм единствена. Трудно и плахо всеки каза по няколко думи за себе си.  Оказа се, че това не е единствената задача за нас -  участниците. Появиха се „ораторски късметчета”, мисли, свързани с ораторството и говоренето. Моето беше: „Ако можеш да говориш – можеш да влияеш, ако можеш да влияеш – можеш да променяш животи.” Факт, в който напълно съм убедена, защото съм го изпитала и в двете посоки. Разказах една ситуация, която съвсем спонтанно си спомних. Тук дойде първият преломен момент за мен. Бях на косъм да се разплача докато разказвам. Нещо, което до сега дори не съм и мислила, че ще допусна

Спрях, до където бях стигнала. Продължаването носеше риска на възможността да изгубя контрол. Идеята не ми харесваше. Часовете минаха като минути и на тръгване някой ми каза „Пусни я тази емоция.” Бях чувала това изречение много пъти, но този път нещо се пречупи.

На следващия ден „събуждането” беше доста интересно първата записана на видео реч. Моят откровен ужас. Тръгнах с фалстарт, бутайки книгите и зациклих по средата на речта си. Успокояваше ме само фактът, че не съм единственият притеснен човек в залата. След това,  започнахме с разказването на истории. Как, кога и защо излизайки пред публика можем да разкажем история. Когато имахме цялата информация за това, получихме задача да изградим и разкажем една история, свързана с живота на всеки от нас. Знаех какво искам да разкажа, но не ми стигаше смелост. Исках да разкажа възможно най-личната и емоционална история, която наричам „Малките стъпки”, но сериозно се съмнявах, че ще успея да я разкажа без сълзи. В крайна сметка я написах и с малко подкрепа я избрах. Имах и резервен вариант, но се реших. Всеки от нас имаше своята емоционална история, която сподели. Това ни създаде усещане за свързване.

Излязох отпред притеснена, но започнах да разказвам, преживявайки всяка дума и усещайки емоциите на останалите. Нямах нужда и сили да ги погледна.  Сълзите се настаниха в очите ми, но вече не ме интересуваше. Емоциите ми бяха експлодирали и нямаше връщане. Разказах историята си и очаквах обратната връзка. Отсреща усещах емоции, но  нямаше думи. Това ме шокира. Оказа се, че за всички ни е било много силно и ни трябва малко време.

Неделята започна с интересно упражнение – да предадем части от няколко изключително силни и известни речи. Оказа се трудна задача, защото оригиналите са много силни и въздействащи, но не са наши думи. След това всеки от нас трябваше да подготви собствена реч по избрана от него тема. Написах си план, но излизайки отпред, оставих чистата емоция да ме води и изхвърлих бележките си. Беше приказно да наблюдавам и съпреживея речите на всички. Мисля, че тези дни докоснаха и промениха всеки от нас. Невероятно е да наблюдаваш как хората се променят. Не само научават нови неща, но цялото им излъчване е различно.

Тези няколко дни бяха приказка. Не ми се искаше да свърши. Благодаря на всеки един, който беше част от нея Надявам се да има продължение.

You are simply the best!!!

Пътят към желаната промяна

     Човек рядко обръща внимание на това как диша, докато не остане без въздух.

            Саша беше млада жена, която искрено искаше да промени живота си, за да не носи като товар миналото, което нямаше как да промени. То беше белязано от травми и страхове, които превръщаха настоящето ѝ в непрестанна, безуспешна борба. Всичко бе ескалирало в тревожност, която я водеше до физически проблеми, от които младата жена се ужасяваше.

Така започна да ходи на психотерапия, беше опитала да се справи сама, чрез медитация, но случващото се в транса я плашеше. В една от сесиите нейният терапевт ѝ предложи да опита да направи бхастрика дишане. Не знаеше какво е това, но заради изграденото  доверие, реши да опита. Започна да диша по специфичния начин, който Орлин ѝ показа, оказа се по-трудно, отколкото си мислеше. Едва след минута и няколко вдишвания светът започна да се върти, а стаята се изгуби, размазвайки се пред очите ѝ. С това се активираха подсъзнателните ѝспомени как, преди няколко години, един човек беше поел контрола над съзнанието ѝ, точно чрез дишането. Изплаши се, но заради доверието, което имаше на Орлин, Саша продължи да спазва ритъма на дишане. Ставаше все по-трудно. Освен усещането, че всичко се върти се появиха много силни стягания на мускулите, които я ужасиха.  Имаше усещане, че не диша, макар да го правеше. Това я извади изплашена от ритъма и тя отказа да се върне към него и да продължи.

Терапията продължи и лека полека младата жена започна да усеща и да вижда промяна в живота си. Телесните усещания, които тя не харесваше, се появяваха все по-рядко, но все още я плашеха. В последно време редките им прояви бяха дори по-силни от преди.  Саша почти беше забравила за онова „трудно” дишане, когато Орлин ѝ припомни. Саша се съгласи да опита отново, заради детското си любопитство, което надделя над страховете в душата ѝ. Започна да диша, като вдишванията бяха два пъти по-бавни от издишванията. Ритъмът я увлече и Саша продължи дълго след като започна да усеща стягането и изтръпванията. Тялото ѝ реагира остро – с болка и желание за движение. В този момент момичето осъзна, че не може да помръдне. Ужас! За Саша това бе равносилно на смърт. Опита се да каже нещо, но и това се оказа невъзможно. Пълен шок и усещане за край на всичко.

Тогава Саша усети докосване и чу познатия, спокоен глас на Орлин, който я насърчи да продължи да диша по същия начин. Нямаше друг избор, беше безпомощна и уплашена и не знаеше какво друго да направи. В следващия момент усети нещо, което я изуми. Сякаш прекоси граница. Всяко вдишване носеше отпускане на тялото и едно неподозирано спокойствие на ума. Ум, който в последните години,  бе свикнал да препуска с бясна скорост. След като усети това спокойно блаженство, Саша обикна „особеното” дишане. Въпреки съпротивата на старите страхове, тя започна да го прави с желание и дори с удоволствие. То стана част от ежедневието ѝ.

Бхастрика отвори вратата и насочи към причината за най-големия страх на Саша – лекарите я ужасяваха през целия ѝ съзнателен живот. Един ден, на поредната терапевтична сесия, с желание прие идеята на Орлин да направи кратко дишане.Вече познаваше усещанията, приемаше ги и дори им се радваше. Влезе в дишането и бързо намери ритъма си, Всичко започна леко и спокойно. Никой не предположи какво ще се случи съвсем малко по-късно.

Младата жена усети силно и болезнено стягане, като от метални скоби, около китките и коленете си. Това не беше ново усещане за нея и тя запази ритъма си на дишане, зададен от собственото ѝ тяло. При следващото вдишване зад затворените ѝ очи се появиха много силни светлини. Силни и ярки, те я уплашиха, но по-лоша беше силната, режеща болка в ахилесовите сухожилия. Изплашена до крайност, Саша отвори очи и почти през плач обясни на Орлин какво се е случило в съзнанието ѝ. Докато събираше мислите и подбираше думите си, тя осъзна, че причината за страха е биографично събитие, което тя не помнеше със съзнанието си, но знаеше, че се е случило. На три годишна възраст бе преживяла операция. Съзнанието ѝ нямаше спомен, но тялото ѝ помнеше изпитаната болка Изглежда лекарите не бяха изчакали тя „да заспи”. 

За Саша бхастрика дишането се оказа много повече от дихателна практика. Появи се като начин за преоткриване на себе си. Даде ѝ вдъхновение за творчество и дълбочина на творбите. Освен това се оказа инструмент за справяне със страх. Днес тя продължава да го използва и обича.  

Вратата към страховете беше широко отворена и нямаше начин да се затвори отново. Имаше само един път – работата по посока преобразуването им. Това се оказа трудна задача за Саша и тя често се питаше дали би могла да се справи. В тези моменти помощта на Орлин се оказваше почти безценна. Оказа се, че съществуват конкретни техники за преработване на страха. Знанието, че ги има, само по себе си, не помагаше с нищо. 

Нещата бяха съвършено прости и също толкова непосилни за младата жена. Изглеждаше ѝ абсурдна необходимостта да изпада в транс, за да визуализира болниците, да усеща страха и изоставянето с всяка клетка на тялото си, отново и отново. Стигаше до състояния, в които се изгубваше напълно в страха си – плачеше, викаше, искаше да побегне, а не можеше, защото бе пристегната в скобите на спомени, които я блокираха. В тези моменти започваше същинската работа по пренаписване на спомени. Именно това беше целта на терапията – да промени възприятието на Саша за онези спомени, в които се коренеше страх. В „новите” спомени имаше приказни и анимационни герои, които ѝ помагаха да промени ситуацията. Понякога самата тя си позволяваше да стане такъв и да получи силата да промени онова, от което се страхуваше. Разбра, че тя е единствен творец на живота си и може да препрограмира съзнанието си, за да стане точно толкова успешна, колкото ѝ се искаше. 

„Препрограмирането” се оказа сравнително лесно, но имаше нещо, което Саша много трудно приемаше. Орлин имаше навик да хиперболизира и привидно да се подиграва със страховете ѝ. Правеше го абсолютно добронамерено, но беше способен да я вбеси шегите си. В началото за нея беше много трудно дори да ги разграничи от сериозния разговор. После започна да ги открива и разбира, но те все още докосваха и мощно вадеха онази потисната част от съзнанието ѝ. Мразеше се, че позволяваше понякога абсурдни твърдения да събуждат спомени. Тогава Саша се мразеше най-силно, защото осъзнаваше колко е слаба и ранима. Съпротивляваше се неистово и срещу спомените и срещу човека. Често трепереше, от страх или яд, докато слушаше възможно най-черни сценарии за развитие на ситуации, от които се страхуваше. Най-трудно беше, когато сценариите се превръщаха в цели филми в нейния ум. Превръщаха се в нова реалност и тя съвсем се изгубваше в тях, а измъкването беше много трудно. Бавно младата жена се научи да приема тези „филми” и да пише свои собствени сценарии, или просто да изживява емоциите, без да се страхува и да губи връзка с реалността.  Често дори се забавляваше с това да бъде „помощник-сценарист”.

Когато сълзите лекуват

    Саша седеше спокойно на дивана и водеше относително спокоен и приятен разговор с Ник – своя терапевт. Нищо не предвещаваше бурята. която щеше да се разрази след малко в ума и в душата ѝ. Само след няколко минути, спокойният разговор щеше да се превърне в истинско изпитание за нейната сила.

            Неусетно и спонтанно разговорът се завъртя около смъртта на баща ѝ. Често се случваше, но тя трудно говореше за това. Болеше я да си спомня и да мисли за случилото се преди седем години.

-          Какво си спомняш от деня на погребението? – попита я Ник.

Той седеше спокойно на обичайното си място –срещу нея.

-          Много хора в черно. – отговори тя тихо и трудно.

Самият спомен я тормозеше страшно и искаше да избяга от него с  всички сили. Мълчеше, докато се бореше срещу изникналите картини.

-          Разкажи ми още. Какво виждаш? Какво е времето? Кой е до теб? - настоя терапевтът.

Купчина  въпроси. Тя знаеше всички отговори, но не разбираше, какъв е смисълът да ги даде. Всеки въпрос достигаше до съзнанието ѝ и се превръщаше в ключ за още болезнени подробности, заключени дълбоко в паметта. Нямаше сили да разказва, а Ник продължаваше да пита и да настоява.

            Саша изпита необходимост да се защити. Разкрещя се. Побесня до такава степен, че едва се сдържа  да не започне да псува „като каруцар. Наговори един куп глупости, които изобщо не мислеше, по адрес на Ник. Спря да му крещи и опита да се успокои, защото трепереше и бе останала без въздух. Беше уморена.

-          Знаеш ли какво виждам в теб, в момента? – попита я, когато тя успя да се поуспокои. 

-          Какво? – попита уморено и троснато момичето.

-          Едно малко и много изплашено момиче. – отговори той, с усмивка.  

  

Предложи ѝ да се отпусне. За нея това изглеждаше невъзможно в такъв момент, но реши да опита. Така, водена от гласа на Ник, тя започна да се отпуска и да потъва в подобно на сън състояние. Тъкмо си мислеше, че е оставила напрежението някъде зад себе си, когато се върна в най-кошмарния ден от живота си. Преживя отново емоции, усети миризмите, видя картините. Видя и себе си – малка, безпомощна, неразбираща и ужасно сама, макар и заобиколена от много хора. Виждаше лицата им като маски, всичко беше черно. Студът струеше от всякъде, въпреки жаркото слънце, Студ, който идваше не отвън, а отвътре – от пустошта останала в детската душа след загубата, от страха.

Саша не издържа. Младата жена, която до тогава се бореше със сълзите и тъгата, се сви и рухна. Смали се, а сълзите се търкаляха по лицето ѝ. Не можеше да ги спре, всеки опит сякаш ги удвояваше. Остави ги да текат, нямаше сили да се бори повече. Едва тогава усети, че някой се опитва да я прегърне и успокои. Осъзна, че онова, което вижда е само спомен, а не е реалност.   Преди седем години никой не бе направил дори опит да я утеши с дума или прегръдка, но тук и сега Ник беше до нея. Усещаше го чуваше гласа му, но не можеше да осмисли думите. Беше заета, да изплаква цялата насъбрала се през годините мъка. Едва не се задави от сълзите.

Това я извади малко от вцепенението. Започна да разбира думите на Ник и да следва гласа му. Загледа се в пламъчето на оставената на масата чаена свещ. Откри, че вече не я мрази, а дори ѝ харесва да я гледа. Преди това беше почти невъзможно.

Бавно и полека бурята в душата на Саша отмина. Последните сълзи сякаш отмиха от нея цялата болка от спомена, Саша успя, в мислите си, да си прости и да благодари на баща си за всичко, на което я научи, докато физически беше до нея. Благодари и за това, че духът му продължава да е с нея, да я пази и напътства.

След това се отпусна, Не беше усещала такова спокойствие и лекота от много време. Усмихна се.

Цени Себе си и това, което имаш

 
За пореден път Саша отиде на групова психотерапевтична сесия. За първи път беше спокойна. Вече познаваше хората и бе свикнала с атмосферата. Знаеше, че може да разчита на останалите от групата, макар все още да се страхуваше да покаже слабостта си. Правеше го рядко и трудно.

Тази седмица подрани, което беше нетипично за нея. Докато чакаше, водеше обикновен разговор, за обичайни неща, с останалите. Някой спомена, че тази седмица ще правят дишане. Лошо! Саша не искаше и не мислеше да го прави. Още от индивидуалните сесии, това беше най-трудната техника за нея. Винаги вадеше „на светло” най-дълбоките ѝ и често неосъзнати страхове.

Шокът беше тотален, когато младата жена разбра, че Орлин ще води сесията заедно с друг терапевт, а продължителността на дишането ще е около два часа. Беше чела за холотропното дишане, каквото щяха да правят, но мислеше,  че не го е практикувала. Надяваше се, това да я предпази от навлизането в дълбините на страха. Беше уплашена, дори от самата идея за това. Откритието, че познава техниката под друго име (йога бхастрика дишане) и вече го беше правила неведнъж, не я успокои особено.

Въпреки, че се изплаши от продължителността и изброените от ко-терапевтката противопоказания, Саша реши да участва. Страхуваше се, а в същото време, беше любопитна. Знаеше, че може да разчита на подкрепата на останалите в залата. Част от тях вече познаваха страховете ѝ.

Веднъж в разговор с един от тях беше споделила за страха си от дишането. Той имаше много повече опит от нея и в този момент се опита да я успокои и обеща да ѝ помага по време на сесията. Лека, полека, с течение на разговора и под влияние на гласовете, които водеха всички към онова потънало, приказно състояние, което тя толкова харесваше, страхът и напрежението се стопиха. Започна да диша ритмично, но малко плахо. Ритъмът от дишането на другите я увлече. Съзнанието ѝ се ужасяваше, дори само от идеята да се изключи, но често го правеше за по няколко мига.

Тялото ѝ реагира изключително силно – изтръпна и започна да се свива неистово. Светът се въртеше, а Саша не виждаше нищо. В следващия момент се усети сама и затворена в нещо, което поразително приличаше на ковчег. Започна да крещи и да плаче.  Чу отдалече гласа на човека, който бе обещал да ѝ помага.Явно не я беше изоставил. Този факт спря ужаса. След като отвори очи за няколко мига и чу познати гласове в стаята, Саша се върна към ритмичното дишане. Мислеше, че страшното е преминало, докато не се появи болката.

Онази остра, режеща болка – символ на най-големия страх на момичето. Първо беше жестоко главоболие, придружено със странни, но красиви цветни лъчи, преминаващи през тялото. Страхът се появи, а в този момент болката се премеси, сякаш за да я върне при една от най-големите ѝ травми. Опита се да се отпусне сама, да се справи справи с помощта на С., който се опита да я успокои, че болката е само илюзия, породена от страха и всичко ще е наред. Опитите останаха без резултат. Той не знаеше нищо за тази болка, а страхът вече бе сковал съзнанието на Саша до крайност. Тя потърси помощта на Орлин, с когото бяха преодолявали тази драма вече веднъж. Той знаеше какво и защо се случва в подсъзнанието ѝ. Някъде, в неравната борба на Саша с болката се бе опитала да помогне и жената, която водеше дишането на групата, но без успех. Когато Орлин се доближи, Саша изпадна в тих ужас, защото бе силно погълната от спомена и го помисли за друг човек. Едва когато чу гласа му, се осъзна. След като се успокои, с негова помощ, болката и страхът преминаха в агресия. Имаше чувството, че ще удуши някого и се видя как го прави.

След това сцената се разми, тялото ѝ се отпусна. Пред очите ѝ преминаха още няколко образа. След тях не помнеше нищо. Явно беше влязла в транс. Когато се събуди, не знаеше как и защо, но не помнеше нищо за известно време. Стресна се, а после започна да намества парчетата от случилото се. Първо ги подреди само като снимки във фотоалбум, а после започна да осъзнава уроците скрити в преживяното.

Уроци, които са прекрасни и необходими. Научи, че не обича себе си достатъчно и поставя другите на първо място. Душата и изнемогваше, защото в стремежа си да влезе в тесните рамки и да бъде приета беше заровила творческия си потенциал, а го имаше. Затова все нещо я стягаше и притискаше. Разбра, че Господ е с нея и започна всяка сутрин да благодари за онова, което имаше. Откри, че е хубаво да помагаш на другите, но понякога няма как, просто защото това е двустранен процес. Досега често отделяше време и ресурси за хора, които дори не ги виждаха. Обеща си да спре да го прави, вече разбираше, че това не я прави лош човек.

Най големият урок за Саша тази вечер беше: 

Цени Себе си и това, което имаш!