Да докоснеш, за да помогнеш

Сандра лежеше съвсем спокойно и очакваше една принцеса да ѝ разкаже тяхната любима история. Лежаха и заедно се потопиха в обичаната история за Пипи. Знаеха я прекрасно, но принцесата я разказваше прекрасно.

Толкова красиво, че Сандра започна да си представя описаните от нея картини. Те предизвикаха нейните собствени спомени. Докато слушаше за пътуващия баща на Пипи, Сандра си спомни за своя собствен баща, който беше отпътувал от нея преди години, толкова далеч, че нямаше да се върне никога вече.

Този спомен я натъжи и тя беше на ръба да се разплаче. В този момент усети нежно, но сигурно докосване и подкрепа. Разбрала, че не е сама в тъгата и болката си, Сандра се успокои много бързо. Принцесата я беше докоснала, за да ѝ помогне.

Този момент беше силен и за двете, защото взаимно си бяха помогнали, всяка от тях беше преодоляла собствените си граници, за да помогне на другата да премине през собствени трудности.  

Драконите на страха

Хора сме и всеки от нас има свои страхове. Често те го пазят от безразсъдни постъпки и опасности. Тогава те просто вършат своята работа, да ни съхраняват. Страхът ни е заложен именно с тази цел да ни пази от онези неща,които биха ни навредили.

Има моменти и хора, обаче, при които страхът краде живот. Не ти е възможно дори да извършваш някаква съвсем елементарна дейност дори. Тогава оприличавам страховете на дракони. Нека си спомним за народните приказки, където за да се стигне до добрия край на приказката, е нужно юнакът да победи ламята.

Логиката със страха е същата. Имайки смелостта да се изправяме пред предизвикателства постоянно, можем да очакваме победа над страха. Понякога първото такова изправяне „лице в лице“ е самото признание, че този страх го има в нас. Признавайки, че малкото дете в нас е уплашено от нещо, ние се изправяме за първи път пред себе си. С годините става все по-трудно. Пораствайки се поставяме в позиция на хора, които нямат право на страх. Така забравяме за детето в нас и даваме шанс на драконите на страха да ни пленят.

Победата над тях идва, когато си признаем, че те са в нас и сами търсим предизвикателствата. В този момент огънят на драконите става заряд за справяне и сила. Резултатите са учудващи.    

Обичам себе си

Харесвам момичето, което ме гледаше в огледалото тази сутрин. Рошаво и непокорно, с огънчета не само в косата, но и в очите. Едновременно добричка и наивна по детски, а в същото време влюбена в живота млада жена, която не се срамува от нищо. Харесвам я, тя съм аз. В нея живее палитра от цветове и чувства. Всичките са си мои и ги обичам, защото без тях не бих могла да бъда себе си.

Кафето ми имаше по-различен вкус тази сутрин. В него се беше настанила някоя допълнителна съставка. Щастлива съм без причина и очаквам едно ново начало в ежедневието си. Припявам си като дете, на което не му пука дали може да пее, но иска и го прави. Сякаш тайната съставка на първото ми кафе за деня е собствената ми положителна самоувереност.

Вярата в собственото ми ново начало, в смисъла на всичко, което правя не заради някого или нещо, а заради себе си.

Усмихнат ден! 

Чуждите решения и животът ни

Сандра се остави на така познатото отпускане. Имаше нужда от него, след напрегнатия ден. Познатото приятно залюляване я понесе към света на приказките. Приказки, в които тя беше едновременно автор и герой.

Тази нейна приказка не започна добре. Вървеше по малка улица, в непознат град. Усещаше зад себе си нечие присъствие. Това я плашеше. Човекът се приближаваше бързо към нея, сякаш искаше да я нападне. Тя се обърна и опита да го погледне, но той се криеше под много смешна шапка. Когато Сандра продължи да се взира в лицето му, което не можеше да види, мъжът започна да се смалява, докато от него не останаха само смешните му дрехи в жълто и лилаво.

Сандра продължи разходката си из улиците. В един момент на пътя ѝ се появи змия. Тя съскаше, но не нападаше младата жена. Сякаш змията познаваше много добре нейния страх. Следваше я съскайки, но не нападаше. В опитите си да избяга от влечугото, Сандра едва не се препъна в захвърлена на улицата флейта. Спомни си как по филмите успокояват влечуги именно с музика. Реши да опита. Учудващо, но се получи. Змията се сви на кълбо и изостави целта си.

Вече беше привечер, а Сандра продължаваше да се разхожда из старите улици на града. Вървеше без посока и в същото време някой я водеше. Не познаваше мястото, а сякаш беше ходила там и преди. Изведнъж се сети. Градът на любимия, когото беше изоставила преди години, за да се омъжи за избрания от родителите ѝ съпруг. Сандра беше от семейство на благородници, а мъжът, в когото беше влюбена като момиче, беше обикновен занаятчия. Родителите ѝ не позволиха тази връзка да просъществува. Един ден тя просто изчезна от града и от живота на влюбения мъж. Сега, години по-късно, когато тя вече нямаше родители и съпеуг го потърси отново. Нещо в нея помнеше тази голяма любов.Отиде до къщата му, страхуваше се от срещата, но вече нямаше връщане назад. Надяваше се да го намери и да му разкаже защо е избягала така – без да каже и дума.

Оказа се твърде късно. Малко след като беше изчезнала от живота му, той се беше самоубил от мъка по изоставената си любов. Когато разбра това, Сандра не успя да сдържи сълзите си. Ето, че онова решение на родителите ѝ не беше съсипало само нейния живот, а направо беше погубило друг човек. Макар тя да имаше живот мечта, животът на дамата от висшето общество, спечелила уважението на всички и материалното богатство, Сандра не беше щастлива. Нещо в нея се бунтуваше, че е оставила друг да вземе вместо нея подобно важно решение.  

Урок по доверие

Краят на седмицата, след рождения ден на Саша, дойде с едно приключение. Пътуване до любимо място, с добри приятели, но и пътуване към нея самата. Това малко я плашеше. Не знаеше какво да очаква от тези няколко дни. Психотерапевтичната работилница беше още една стъпка към себепознанието. тъпка, която я плашеше с размера. Сякаш младата жена усещаше. че това не е стъпка, а път. Нов път със свои предизвикателства.

Свежата, петъчна сутрин, в края на октомври, носеща слънце и прохлада, беше идеална за път. Саша бе нервна, неопределеността на онова,което щеше да се случва през следващите дни беше на път да я откаже. Знаеше само, че тръгва на път с хора, на които може да разчита. Все пак старите съмнения се прокрадваха и тя се питаше дали това е истина. Макар да познаваше добре повечето хора, знаеше, че те няма да  са единствените там, където отиват. Очакваше я среща с нови хора, която щеше да е различна. Можеше ли да се довери на тези непознати? Щяха ли да я приема? Въпроси, предизвикващи само смут в душата на младата жена.

Още първите часове на работилницата подложиха на изпитание чувствата и емоциите на Саша. В процеса на опитите, тя постоянно осъзнаваше неща за себе си, които едва не я преобръщаха. До вечерта осъзна и преживя неща, които я променяха. Отговори си на много въпроси, спомняйки си миналото. Без да иска преживя една от големите си детски травми. Справи се, което ѝ даде увереност, че би могла да се справя и сама. Правеше го без драма, спокойно и дълбоко, тя просто преживяваше. Бушуващите емоции оставаха невидими за останалите, но заплашваха да изригнат във всеки момент и да пометат всичко. Тя се страхуваше от това. Реши да сподели с Ник. Освен водещ на работилницата, той беше човекът, с когото бяха тръгнали по този  път заедно. Саша беше убедена, че отново може да му се довери.

-          Страх ме е, че няма да  издържа и ще се срина. – каза тя почти през сълзи.

Неговата реакция я изненада.

-          Направи го! – бяха неговите думи.

Поговориха още малко и тя се поуспокои. Легна си късно, уморена и малко тъжна. Не знаеше дали ще може да заспи, или няма да успее да мигне цяла нощ. Умората надделя и младата жена заспа.

Следващата сутрин донесе едно голямо приключение – дихателна практика, водена от Ник и Дороти, водачите на работилницата. С дишането всички несподелени предишния ден емоции изригнаха. Саша нямаше силата да ги спре. Тялото и душаъа ѝ трепереха и тя правеше неконтролируеми движения. Плачеше, припомняше си и се задушаваше от неизказани думи.

Тогава усети присъствие и подкрепа нежни като ласка. Беше Дороти. Усети приближаването и на Ник, а след това, останала без сили от болка и треперене, започна да се успокоява, залята от топлата вълна на благодарност и доверие. Наблюдаваше другите през сълзи и за първи път се питаше дали в слабостта няма нещо хубаво.  Ето, страхът беше станал реалност, но беше отминал.

Целият ден мина под знака на сълзите за Саша. В опита „Кой стои вътре в теб?”, тя не успя да отговори на този въпрос. Толкова беше развълнувана и объркана. Всеки момент сълзите бяха готови да потекат от очите ѝ без конкретна причина. Денят предложи много и силни емоции на всички. Вечерта правиха едно упражнение, което младата жена познаваше добре. Всеки участник трябваше да си намери половинка в тъмна стая, със затворени очи. Заради проблема си с движението, момичето не успя да намери партньор и остана само, на тъмно, в непозната среда, без стратегия за справяне. За минути изживя кошмара си. Сама и безпомощна в тъмното, тя просто се сви и заплака.

Тогава към нея се приближи някой – знаеше кой е, дори без да го види. Човекът, който беше до нея в началото на пътя и най-тежките моменти от него. Сви се в прегръдката му и си позволи да бъде смазана от емоциите си. В този момент усети, че нещо става с човека до нея. Неговите емоции явно също бяха толкова силни. Виждайки слабостта му, нещо в нея се преобърна. Опита се да го успокои, докато собствените ѝ сълзи просто се стичаха. В този миг, тя намери силата да помогне на друг, в собствената си слабост. Това я успокои по-бързо от всяко друго действие. Научи ценен урок: не е срамно да бъдеш слаб, защото слабостта е най-искреното нещо.

Същата вечер се разплака пред един от другите участници, когото почти не познаваше. Усети, че тези два дни са я променили много силно. Доверяваше се на другите много по-лесно. Чувстваше се разкрита и това не я плашеше, а ѝ доставяше удоволствие.

Последната сутрин на работилницата донесе на Саша следващ ценен урок. Тя разбра, че е пречупвала отношението на останалите през страховете си. Кривото огледало не ѝ позволяваше да се доверява. Мислеше си, че ако покаже слабостта си, ще я съжаляват и отхвърлят. Оглеждайки се в очите на останалите чрез обратната връзка, осъзна, че макар често да ѝ е нужна подкрепа, останалите не я съжаляват за това. Напротив. Саша не знаеше как да се справи, това бяха многo нови емоции.

Всеки един от участвалите в работилницата преподаде на останалите ценен урок. За Саша огромният урок беше урокът по доверие. Нищо нямаше да е същото, ако дори един от участниците не беше там в този момент. 

Разказът е отражение на личните ми преживявания по време на работилница "Мъжкото и женското начало в мен", Водещи Орлин Баев и Дора Прангаджийска,

Шалчето на мойрите

Беше като сън. Един от онези, които Сандра толкова обичаше – цветен, красив и носещ усещане за нещо хубаво. Нещо отвъд всичко познато.

Сандра вървеше по красива ливада, огряна от първите лъчи на изгрева, издигащ се над поляна в ранно утро. На поляната имаше хора, които сякаш танцуваха. Тя се приближи, като ги наблюдаваше. Мъже в светли дрехи, хванати за ръце се движеха така, все едно извършваха някакъв ритуал. В началото никой не забеляза приближаването на Сандра. Когато тя беше едва на няколко стъпки разстояние, един от мъжете се отдели от кръга и отиде при нея. Беше много млад, с красиво лице и сякаш сияеше. Усмихна се и подаде ръка на младата жена. Докато се усети, беше влязла в кръга, водена от него. Позна част от мъжете, онези две момчета, които тя толкова обичаше в детските си спомени. Копнееше да общува с тях, но те не можеха да говорят, нито да се движат. Само очите им показваха огъня, който светеше вътре в тях.

В съня си Сандра имаше  как да общува с тях. Те я научиха на нещо много ценно: ако в теб има много сила, тялото просто не издържа. Това промени отношението на Сандра към нейното собствено физическо състояние. Прегърна двете момчета. Йоан беше изоставен, недоверчив и ядосан, а прегръщайки Крис, тя усети онази обич без думи, зародила се преди толкова много години в малката стая на онова, което възрастните наричаха санаториум. За Сандра то приличаше повече на затвор.

След тази среща, младата жена се озова в голяма зала, където облечени еднакво жени плетяха шалчета. Имаше пъстри, едноцветни, тъмни и светли, къси и по-дълги. Сандра вървеше между жените, а те не я забелязваха. Накрая стигна до една, която плетеше най-пъстрото шалче, с най-искрящите цветове и се спря до нея. Жената каза, че това шалче принадлежи на Сандра, но още не е довършено, за да ѝ го даде. В неговата плетка имаше много възли, нишките постоянно се преплитаха.

-          Всеки възел е среща, - каза плетачката.

Сандра се събуди щастлива и благодарна за научените уроци. Нещо в нея отново се бе променило и това ѝ носеше лекота и радост.

Коледата на благодарността

Тази година моята Коледа беше по-различна от предишните.  Някак по-топла и по-магическа. Първоначално не осъзнах каква е разликата и от къде идва. Години наред си мислех, че коледите не са същите, защото просто съм пораснала. Примирявах се с идеята, че с края на детството магията на Коледа малко по малко изчезва.

След като през 2008 гoдина загубих един от най-близките си хора се примирих, че моята Коледа никога няма да е същата – топла и уютна. Ароматите и всичко беше почти същото, но магията я нямаше. Сякаш заедно с другите подаръци, под елхата имаше и малко тъга за мен. Приемах я като поредния подарък и тя оставаше с мен до края на празниците.  Не ѝ се радвах, както на другите подаrъци, но не си позволявах да я изхвърля и тя ставаше мой спътник.

На тази Коледа под моята елха нямаше подарък тъга. През последната година се промених, благодарение на много хора. Няма да напиша имената им, но знам, че ще се познаят. Благодаря ви за всички уроци, които ми дадохте. Без всеки един от вас нямаше да успея да си върна магията на Коледа. Нямаше да се науча да живея без вината и тъгата от миналото и да гледам с вяра напред, за да видя сбъдването на мечтите си.