Подаръците на съдбата

            Преживях четири невероятни дни. Иска ми се да ви разкажа за тях. Разбира се, няма да успея да споделя всичко, защото имаше твърде много моменти, чиято емоция трудно може да се опише само с думи.

            Семинарът „Към същността”за мен се оказа едно невероятно пътуване, колкото познато, толкова и ново. Отивайки натам нямах абсолютно никакви очаквания, но и никакви притеснения. Мислех си за съвсем други неща. Първият шок за мен дойде още на регистрацията. Залата се пълнеше с все повече и повече хора, а аз не познавах никого. Как стана така? Обикновено имам по някой познат на събития, на които отивам. Поне един, все от някъде. В случая не беше така. Не познавах никого и не знаех какво да очаквам. Вселената се беше погрижила за пълното ми неведение. Това винаги ме е плашило много, но този път нямах начин да се противопоставя. Приех с целия си страх, че щом съм там, значи има причина, дори да не я разбирам.

            Още в първите минути видях пъстротата на хората, които се събираха. Щеше да е интересно, това беше ясно. Малко завиждах на хората, които знаеха за какво става въпрос, защото изглеждаха супер позитивни и развълнувани. Усещах ги по-скоро като семейство – голямо и сплотено.

            Влизайки в залата се почувствах на мястото си. Сякаш емоцията на групата беше притъпила моя страх  от предстоящото. Вече не исках да бягам. Очаквах като за начало да имаме доста досадна формална част, но още в първите минути се сбогувах с това си очакване. Формалности имаше, но те бяха представени по изключително забавен начин. Не бях се смяла толкова много, отдавна.

            Неусетно дойде време за първата ни игра. Обещала съм да не я споделям, само ще кажа, че е проста, но свръх показателна. Прибирайки се вкъщи се замислих защо избрах тази стратегия и реших да я следвам, дори когато вече се виждаше, че не е печеливша. Оказа се, че просто съм отхвърлила възможността да играя играта. Постъпвам така в много ситуации, когато съм несигурна. Просто бягам и дори не опитвам да потърся решение на задачата. Тя може да е елементарна, но това няма значение. Страхът от провал и нараняване е толкова силен, че дори не ми позволява да си дам шанс да реша задачата. Същото става и отхвърляйки хора. Шокът от това осъзнаване ме докара до сълзи.

Тук е мястото да ви разкажа за хората, без които тази магия нямаше шанс да се случи.  Създателят на цялото това явление – д-р Менис Юсри. Един човек, който борави с думите толкова добре, че всяка от тях предизвиква емоции. Плаках, смях се, после се успокоявах и колелото на емоциите се завърташе отново. Много и различни чувства предизвикваха думите, казани по един приятелски и непринуден начин, като на шега. Според мен всеки, който ги слуша научава своите уроци и открива собствените си отговори. Намирането на отговорите минава през много емоции, а в такива моменти всеки има нужда от подкрепа, колкото и да отрича. Огромна е ролята на асистентите, точно тук. Освен че организират техническата страна на нещата, те са и хората, на които можеше да се разчита за подкрепа, защото са минали по този път.

През тези дни научих много за себе си и продължавам да уча сега, когато емоциите полека стихват. Нямам думи за всички уникални същности, до които се докоснах. Това са Хора. Всеки носи своята история и е едновременно ученик и учител. Няма теърда граница. Всички са заедно, за да получим своите подаръци от Вселената. Благодарна съм, че попаднах в точния момент на точното място и получих подаръците си. Те не могат да се пипнат и видят, но са много по-ценни от всичко материално.

Благодаря, за всяка прегръдка, всяко споделяне, на всички, за всичко! Едно изречение, което се надявам да не забравя: „Звездите светят по-ярко в тъмно небе, така е и с хората” 

Покажи ми страха си

Писмо до всеки, който се срамува от страховете си.

Виждам, че не се чувстваш добре. Иска ми се да ти помогна, но няма как, защото не знам какво чувстваш. Предполагам, а предположението в такъв момент не е най-добрият съветник. В опитите си да ти помогна, може би, те карам да се притесняваш още повече. Не искам да е така, но не знам как е нужно да постъпя с теб. Накрая се отдръпвам безсилна и гневна на себе си, а ти оставаш сам със страховете си за пореден път. Не те разбирам, макар да ми се иска. Няма как да вляза в твоето съзнание и да те опозная. Ти за пореден път се усещаш отхвърлен, а аз съм ядосана, защото виждам, че нещо не е наред, но няма как да помогна.

Разкажи ми за емоциите си. Не гарантирам че ще ги разбера, но поне мога да опитам. Дори да не успея, но ти ще си го споделил, а това помага. Не се срамувай от страха, той е нещо толкова естествено, толкова присъщо и познато на всеки, че няма смисъл да го крием.На всекиго е ясно какво означава да се страхуваш. Опитвайки се да потулим страха си за маските на „силата” не помагаме нито на себе си, нито на хората около нас. Крием се докато страхът не набере сила и не направи така, че да се държим като непрегърнати малки деца. Плачем, викаме за помощ, но няма кой да ни помогне. Научили сме всички, че не се страхуваме, а когато ни е страх всички се плашат и бягат. Не са свикнали да го виждат в нас, защото не го очакват.

Единственият начин да бъдеш разбран е да споделиш откровено, без срам за страха си.

Не казвай: аз не съм такъв човек

Хората са казали: „Никога не казвай никога.”. Аз бих добавила „Не казвай: аз не съм такъв човек.”

Има ситуации и обстоятелства, при които разбираме, че всъщност не познаваме самите себе си. В някои случаи всичко, което сме приемали за нормално и обичайно, защото сме изградили характера си, се обръща наопаки. Дилемата в такъв момент изключително трудна за решаване. Възпитанието се изправя срещу онова, което искаме. Истината е, че това е един от най-трудните избори. Тежи, когато осъзнаеш, че това, в което си вярвал и това, което си всъщност са две различни неща. На кое да се довериш? На мига и вселената, които могат да те изненадат във всеки един момент, или онова познатото, което не искаш, но е сигурно?

Изборът е труден: да бъдеш себе си, или да бъдеш човека, който всички са ти казвали, че е добре да бъдеш. Да живееш живота си с всичките опасности, но и с цялата му красива палитра от емоции, или да останеш в сигурността на сивото и познато. Сякаш искам цветовете за себе си, макар не толкова отдавна да давах всичко за сигурното, което в моите очи беше идеалното. До скоро, когато пред мен стоеше приключение търсех всякаква опция за обезопасяване, а сега приемам идеята да скоча и вероятността да потъна в непознати води и се страхувам, но ми се иска да направя този скок.

Изборът - най-голямото щастие и най-тежкото бреме

Да има право и възможност да избира, нещо, на което всеки от нас се надява, изпълнен със своите големи мечти и надежди. Чакаме го като подарък от съдбата. Чувстваме се зле ако някой или нещо ни ограничава във вземането на решения и се съпротивляваме яростно срещу поставените ограничения, особено когато те са извън нас самите. Тогава прескачаме стени и правим всичко, за да се сбъдне това, което сме „избрали“.

Неслучайно използвам последната дума в кавички. В описаната ситуация обикновено, практически нямаме избор. Имаме една алтернатива, която разпознаваме като по-добра и нещо, което е сега и, в повечето случаи, искаме да променим. Следвайки разумната логика се борим за промяната, която искаме , защото всеки разумен човек иска възможно най-доброто за себе си. Тогава посоката е само една – към промяната. В тази ситуация изборът е лесен, практически избор няма.

Какво става, обаче, ако попаднем в ситуация, в която имаме реален избор между две равно поставени алтернативи?

Объркване и огромно количество въпроси за нас самите, на които няма кой да ни отговори, а често един отговор поражда само още повече въпроси. Това е лицето на истинския избор. Въпроси и объркване, но и шанс да открием себе си. Път, по който има препятствия и страх. Хубавото е. че обикновено, тръгвайки по него връщане назад няма. Често е примамлива идеята да се върнеш назад и да се приютиш в познатото и сигурното, където нямаш избор, а имаш посока, в която вървиш към определена цел. Тръгвайки по пътя на избора, обаче такова връщане е невъзможно. Пътят променя.

Страхът няма място там, където има приятелство

Слънчевата октомврийска неделя беше едно огромно предизвикателство за Сандра. Предстоящото интервю, в което щеше да разкрие страховете си, я правеше неспокойна още от сутринта. Сандра дори не подозираше, че този ден ще ѝ донесе хиляди пъти по-голямо предизвикателство.

Записът, за който Сандра толкова се притесняваше, мина много добре. Спокойният следобед, планиран като кафе с приятел, не предвещаваше нищо особено, а само спокойно време в приятна компания. Със Стив решиха да пият кафе.

Голямото стълбище беше огромно предизвикателство за Сандра. Стив обичаше да я предизвиква с подобни ситуации. Въпреки страха си, тя му имаше доверие и прие предизвикателството. Бавно и полека успя да слезе по стълбите. Сандра сякаш не можеше да повярва, че това се случи, изглеждаше ѝ немислимо, само няколко часа по-рано.   Нито тя, нито Стив, обаче, подозираха, че ще има още по-предизвикваща ситуация.

Двамата обядваха заедно и решиха да посетят една красива изложба. Отидоха в музея, навалицата беше огромна. Докато вървеше между щандовете, Сандра реши да си вземе нови обици, тъй като беше загубила една от своите. Намери точно това, което търсеше. Купи си ги и искрено им се радваше. Продължи да върви между щандовете. В следващия момент една жена я блъсна неволно и Сандра се озова по лице на земята.

Шокът и силната болка сякаш я парализираха.За секунди, тя се почувства сама на света и стъпкана от хората. Тогава чу гласа на Стив, който беше дошъл, за да помогне. Оставяйки се да я вдигне от студения под, Сандра сякаш изгуби представа за случилото се. Беше като кукла на конци, водена от Стив. Чувстваше се виновна, че го е забъ6ркала в цялата каша. Излязоха навън от сградата, Сандра не знаеше какво да очаква и мисли. Нямаше нито желание, нито сили.

Разбра, че е необходимо да отидат до болница. Този факт я накара, да иска, да изчезне. Само мисълта за това я плашеше ужасно. Докато седеше в кола5та на Стив, единствената ѝ мисъл беше, че иска да се скрие. Сандра не искаше той да види огромния страх в очите ѝ. Беше твърде пораснала, за да признае своя ужас, години наред се беше учила да го крие. Страхът я караше да се държи като пет годишно дете. Кри се и преглъща сълзите си през целия път, но когато дойде моментът да слезе от колата, нещо в нея се пречупи и сълзите на страха изригнаха. Сандра призна, че не плаче от болка, а от страх.

Очакваше, че Стив ще се присмее и ще ѝ каже да се стегне. Това повтаряха всички, на които беше признала страха си. Той реагира различно. Обеща, че ще бъде до нея и всичко ще бъде наред. Сандра му се довери и бавно се успокои. Нещо в нея знаеше, че Стив няма да я подведе.

Влязоха в болницата. Коридорът беше пълен с хора, а Сандра се стряскаше от всеки шум. Опасяваше се, че ужасът от детството ще се завърне и отново ще доведе паниката. Стив сякаш усещаше колебанията ѝ и приятелски напомняше за присъствието си. Той спази обещанието си и не остави Сандра да се изплаши нито за момент, въпреки кашата, в която бяха попаднали. Разсейваше я и я разсмиваше, докато чакаха. Сандра дори започна да се шегува със случващото се и със себе си.

Оказа се, че последиците от падането не са никак сериозни. Всичко мина бързо и безболезнено за нея. Щом се качиха в колата, Сандра се разтрепери цяла6та. Ядоса се на себе си, вече всичко беше наред, а тя трепереше неистово. Бавно се успокои и умората от деня надделя, младата жена, сякаш заспа. Събуди се тъкмо навреме, за да навигира по пътя към дома си, събуди се весела и спокойна.

Възможността да има приятел до себе си в тази ситуация, от която толкова се страхуваше , промени изцяло отношението на  Сандра към нея. Страхът няма място там, където има приятелство.

Пещерата и Вселената

            Принцесата потъваше в така познатото състояние на отпускане. Вече не пресмяташе за кой път се потапяше в такова пътуване. Този път, обаче, беше по-различно от другите. Тя носеше със себе си смътно усещане за страх. Можеше ли да се довери на водача в това пътуване? Къде щеше да я отведе то?

            Съзнанието ѝ се луташе между тези въпроси и упорито се бореше да не се подаде на надвисналата умора. Много бавно, почти неусетно, умът се предаде на познатото отпускане, което толкова обичаше. Картините започнаха да се появяват, сякаш от нищото.

            Принцесата се озова в пещера, а единствената пътека водеше към тесни и вити стълби, които отиваха незнайно колко дълбоко надолу в пропастта. Беше много мокро и хлъзгаво, а тя носеше дълга, широка рокля и пантофки. С всяка стъпка се опитваше да запази равновесие, за да не пропадне в пропастта. Калта се пързаляше застрашително.

            Изведнъж просто излетя с висока скорост, нагоре. Толкова бързо, че нямаше време за страх или други емоции, толкова високо, че небето и звездите останаха под нея, като легло, на което тя можеше да се отпусне, да потъне и просто да се наслади на прекрасното усещане. Без нищо да я спира, без излишни мисли и въпроси. Тя беше тя и това беше всичко. Другото нямаше значение.

Заредена с позитивизъм и красиви емоции, принцесата се върна от това пътуване усмихната и убедена, че нещо хубаво ще се случи съвсем скоро. 

               

Нощната пеперуда

Седях и гледах в някаква неопределена точка от градския пейзаж, отвъд прозореца. Гледах и не виждах. Тогава нещо се удари в стъклото и ме извади от блаженството на състоянието, в което може да си едновременно тук и там, навсякъде и никъде.

Видях я – огромна нощна пеперуда, която отчаяно се блъскаше в стъклото, за да достигне светлината на лампата в стаята ми. Можех да я пусна, но не исках. Светлината щеше да я погуби, а тя е толкова красива в полета си.

Дали осъзнаваше, че стремежът ѝ към тази светлина щеше да я убие?

Не знам, но видях част от себе си в нея. Мисля, че всеки би могъл да се намери в онзи безкраен стремеж към нещо, което може да ни погуби. Пропускаме мига, в името на големите стремежи, борейки се със стъклени прегради, дори без да знаем, че докато се борим, вървим към края си без оставим следа тук и сега.