8 приятели: Алекс, Бояна, Любомира. Мариан,
Мария, Мартин, Мира и Ники
3 дни
около 20 работни
часа
Много речи
Безкрайно много
емоции
Обучението „Седемте
тайни навика на великите оратори” беше за мен едно невероятно и незабравимо
преживяване, което ми се иска да ви разкажа. Разбира се, думите не ми стигат.
за да предам всички емоции. Тези, с които ги преживяхме заедно ще ме разберат,
а онези, на които това предстои, ще усетят за какво говоря.
Студената петък
вечер не предразполагаше за работа. Въпреки желанието ми да участвам в
обучението, началото беше трудно. В залата нямаше нито един човек, когото да
познавам. Мислех, че времето предвидено за тази вечер ще мине в разни
процедурни и тривиални неща, като обсъждане на програмата и правилата.
Може би щяхме да се запознаем, но очакванията ми бяха за делови запознанства.
Грешка. Голяма грешка! Буквално минути след влизането на Мартин, който беше в
ролята на водещ, осъзнах, че през тези няколко дни няма да има почти нищо
стандартно.
Много скоро
думата елегантно беше прехвърлена в ръцете на аудиторията. една малка топка се
предаваше в публиката, а всеки, който я получи трябваше да излезе и да се
представи пред всички. Първи шок от първия сблъсък с един от най-големите страхове
на всеки човек. Аз имах усещането, че в главата ми е пълна каша и когато дейде
моят ред, няма да вържа и едно смислено изречение. Имах усещането, че не съм
единствена. Трудно и плахо всеки каза по няколко думи за себе си. Оказа се, че това не е единствената задача за
нас - участниците. Появиха се „ораторски
късметчета”, мисли, свързани с ораторството и говоренето. Моето беше: „Ако
можеш да говориш – можеш да влияеш, ако можеш да влияеш – можеш да променяш
животи.” Факт, в който напълно съм убедена, защото съм го изпитала и в двете
посоки. Разказах една ситуация, която съвсем спонтанно си спомних. Тук дойде
първият преломен момент за мен. Бях на косъм да се разплача докато разказвам.
Нещо, което до сега дори не съм и мислила, че ще допусна
Спрях, до където
бях стигнала. Продължаването носеше риска на възможността да изгубя контрол.
Идеята не ми харесваше. Часовете минаха като минути и на тръгване някой ми каза
„Пусни я тази емоция.” Бях чувала това изречение много пъти, но този път нещо
се пречупи.
На следващия ден
„събуждането” беше доста интересно първата записана на видео реч. Моят откровен
ужас. Тръгнах с фалстарт, бутайки книгите и зациклих по средата на речта си.
Успокояваше ме само фактът, че не съм единственият притеснен човек в залата.
След това, започнахме с разказването на
истории. Как, кога и защо излизайки пред публика можем да разкажем история.
Когато имахме цялата информация за това, получихме задача да изградим и
разкажем една история, свързана с живота на всеки от нас. Знаех какво искам да
разкажа, но не ми стигаше смелост. Исках да разкажа възможно най-личната и
емоционална история, която наричам „Малките стъпки”, но сериозно се съмнявах,
че ще успея да я разкажа без сълзи. В крайна сметка я написах и с малко
подкрепа я избрах. Имах и резервен вариант, но се реших. Всеки от нас имаше
своята емоционална история, която сподели. Това ни създаде усещане за
свързване.
Излязох отпред
притеснена, но започнах да разказвам, преживявайки всяка дума и усещайки
емоциите на останалите. Нямах нужда и сили да ги погледна. Сълзите се настаниха в очите ми, но вече не
ме интересуваше. Емоциите ми бяха експлодирали и нямаше връщане. Разказах
историята си и очаквах обратната връзка. Отсреща усещах емоции, но нямаше думи. Това ме шокира. Оказа се, че за
всички ни е било много силно и ни трябва малко време.
Неделята започна
с интересно упражнение – да предадем части от няколко изключително силни и
известни речи. Оказа се трудна задача, защото оригиналите са много силни и
въздействащи, но не са наши думи. След това всеки от нас трябваше да подготви
собствена реч по избрана от него тема. Написах си план, но излизайки отпред,
оставих чистата емоция да ме води и изхвърлих бележките си. Беше приказно да
наблюдавам и съпреживея речите на всички. Мисля, че тези дни докоснаха и
промениха всеки от нас. Невероятно е да наблюдаваш как хората се променят. Не
само научават нови неща, но цялото им излъчване е различно.
Тези няколко дни
бяха приказка. Не ми се искаше да свърши. Благодаря на всеки един, който беше
част от нея Надявам се да има продължение.
