От деца сме приучавани да не се оплакваме
и да се справяме сами. Едно цяло поколение е смятало, че проблемите са нещо
твърде лично. Възприемането на нещата по този начин, обаче, създава определени
проблеми. Създава се образ, че проблемите си споделят само слабите хора. Възпитавани
сме, че слабостта е нещо много лошо, което не трябва да бъде виждано от
другите. Затваряме се сами в слабостта си, дори ако сме на предела на силите
си, често продължаваме да твърдим, че всичко е наред, а вътрешно се раздираме
от болка и трупаме преглътнати сълзи.
Понякога се иска много сила, за да „счупиш
черупката” и да свалиш маската на силния. Сила и смелост. Задачата да признаеш,
че не си Супермен, а това е само роля, която играеш става все по-трудна с
времето. Ролите и маските привидно пазят от страховете. „Спасяват” от
постоянните срещи с онова малко и уплашено дете, което стои заключено във всеки
от нас.
Ако човек потърси подкрепа и
сподели, неминуемо ще му се наложи да се срещне с тази част от себе си. Ще се
наложи да си признае, че всичко, което другите виждат в него е само
пожелателна, красива фасада. Да споделиш означава да признаеш слабостта си.
Когато с години си крил и си трупал, страхът от показване на слабостта стига до
ужас, до усещането, че ако съвсем за малко свалиш маската, светът ти ще рухне.
Това прави споделянето все по-трудно, а ако се озовеш в ситуация, където да
нямаш друг вариант, освен споделянето, става бедствие.
Способността да споделиш, да
протегнеш ръка и да кажеш: „Помгни ми.” е сила. Силата на това да признаеш, че
ти е трудно, да признаеш провала си. Да признаеш и приемеш, че си просто
обикновен човек.
