Страхът няма място там, където има приятелство

Слънчевата октомврийска неделя беше едно огромно предизвикателство за Сандра. Предстоящото интервю, в което щеше да разкрие страховете си, я правеше неспокойна още от сутринта. Сандра дори не подозираше, че този ден ще ѝ донесе хиляди пъти по-голямо предизвикателство.

Записът, за който Сандра толкова се притесняваше, мина много добре. Спокойният следобед, планиран като кафе с приятел, не предвещаваше нищо особено, а само спокойно време в приятна компания. Със Стив решиха да пият кафе.

Голямото стълбище беше огромно предизвикателство за Сандра. Стив обичаше да я предизвиква с подобни ситуации. Въпреки страха си, тя му имаше доверие и прие предизвикателството. Бавно и полека успя да слезе по стълбите. Сандра сякаш не можеше да повярва, че това се случи, изглеждаше ѝ немислимо, само няколко часа по-рано.   Нито тя, нито Стив, обаче, подозираха, че ще има още по-предизвикваща ситуация.

Двамата обядваха заедно и решиха да посетят една красива изложба. Отидоха в музея, навалицата беше огромна. Докато вървеше между щандовете, Сандра реши да си вземе нови обици, тъй като беше загубила една от своите. Намери точно това, което търсеше. Купи си ги и искрено им се радваше. Продължи да върви между щандовете. В следващия момент една жена я блъсна неволно и Сандра се озова по лице на земята.

Шокът и силната болка сякаш я парализираха.За секунди, тя се почувства сама на света и стъпкана от хората. Тогава чу гласа на Стив, който беше дошъл, за да помогне. Оставяйки се да я вдигне от студения под, Сандра сякаш изгуби представа за случилото се. Беше като кукла на конци, водена от Стив. Чувстваше се виновна, че го е забъ6ркала в цялата каша. Излязоха навън от сградата, Сандра не знаеше какво да очаква и мисли. Нямаше нито желание, нито сили.

Разбра, че е необходимо да отидат до болница. Този факт я накара, да иска, да изчезне. Само мисълта за това я плашеше ужасно. Докато седеше в кола5та на Стив, единствената ѝ мисъл беше, че иска да се скрие. Сандра не искаше той да види огромния страх в очите ѝ. Беше твърде пораснала, за да признае своя ужас, години наред се беше учила да го крие. Страхът я караше да се държи като пет годишно дете. Кри се и преглъща сълзите си през целия път, но когато дойде моментът да слезе от колата, нещо в нея се пречупи и сълзите на страха изригнаха. Сандра призна, че не плаче от болка, а от страх.

Очакваше, че Стив ще се присмее и ще ѝ каже да се стегне. Това повтаряха всички, на които беше признала страха си. Той реагира различно. Обеща, че ще бъде до нея и всичко ще бъде наред. Сандра му се довери и бавно се успокои. Нещо в нея знаеше, че Стив няма да я подведе.

Влязоха в болницата. Коридорът беше пълен с хора, а Сандра се стряскаше от всеки шум. Опасяваше се, че ужасът от детството ще се завърне и отново ще доведе паниката. Стив сякаш усещаше колебанията ѝ и приятелски напомняше за присъствието си. Той спази обещанието си и не остави Сандра да се изплаши нито за момент, въпреки кашата, в която бяха попаднали. Разсейваше я и я разсмиваше, докато чакаха. Сандра дори започна да се шегува със случващото се и със себе си.

Оказа се, че последиците от падането не са никак сериозни. Всичко мина бързо и безболезнено за нея. Щом се качиха в колата, Сандра се разтрепери цяла6та. Ядоса се на себе си, вече всичко беше наред, а тя трепереше неистово. Бавно се успокои и умората от деня надделя, младата жена, сякаш заспа. Събуди се тъкмо навреме, за да навигира по пътя към дома си, събуди се весела и спокойна.

Възможността да има приятел до себе си в тази ситуация, от която толкова се страхуваше , промени изцяло отношението на  Сандра към нея. Страхът няма място там, където има приятелство.

Пещерата и Вселената

            Принцесата потъваше в така познатото състояние на отпускане. Вече не пресмяташе за кой път се потапяше в такова пътуване. Този път, обаче, беше по-различно от другите. Тя носеше със себе си смътно усещане за страх. Можеше ли да се довери на водача в това пътуване? Къде щеше да я отведе то?

            Съзнанието ѝ се луташе между тези въпроси и упорито се бореше да не се подаде на надвисналата умора. Много бавно, почти неусетно, умът се предаде на познатото отпускане, което толкова обичаше. Картините започнаха да се появяват, сякаш от нищото.

            Принцесата се озова в пещера, а единствената пътека водеше към тесни и вити стълби, които отиваха незнайно колко дълбоко надолу в пропастта. Беше много мокро и хлъзгаво, а тя носеше дълга, широка рокля и пантофки. С всяка стъпка се опитваше да запази равновесие, за да не пропадне в пропастта. Калта се пързаляше застрашително.

            Изведнъж просто излетя с висока скорост, нагоре. Толкова бързо, че нямаше време за страх или други емоции, толкова високо, че небето и звездите останаха под нея, като легло, на което тя можеше да се отпусне, да потъне и просто да се наслади на прекрасното усещане. Без нищо да я спира, без излишни мисли и въпроси. Тя беше тя и това беше всичко. Другото нямаше значение.

Заредена с позитивизъм и красиви емоции, принцесата се върна от това пътуване усмихната и убедена, че нещо хубаво ще се случи съвсем скоро. 

               

Нощната пеперуда

Седях и гледах в някаква неопределена точка от градския пейзаж, отвъд прозореца. Гледах и не виждах. Тогава нещо се удари в стъклото и ме извади от блаженството на състоянието, в което може да си едновременно тук и там, навсякъде и никъде.

Видях я – огромна нощна пеперуда, която отчаяно се блъскаше в стъклото, за да достигне светлината на лампата в стаята ми. Можех да я пусна, но не исках. Светлината щеше да я погуби, а тя е толкова красива в полета си.

Дали осъзнаваше, че стремежът ѝ към тази светлина щеше да я убие?

Не знам, но видях част от себе си в нея. Мисля, че всеки би могъл да се намери в онзи безкраен стремеж към нещо, което може да ни погуби. Пропускаме мига, в името на големите стремежи, борейки се със стъклени прегради, дори без да знаем, че докато се борим, вървим към края си без оставим следа тук и сега.