Стъпка по стъпка

         

  Човешко е, когато сме изправени пред проблем, да искаме да го решим възможно най-бързо. Психиката на всички е устроена така, че да избягва болезнените преживявания и да търси онези, които биха донесли възможно най-приятното изживяване, по възможност веднага. Няма значение за какво точно човешко страдание става дума, автоматично се търси начин то да бъде прекратено бързо и за колкото е възможно по –дълго, а най-добре – завинаги.

            Парадоксално е, но точно психологическите проблеми, често намират своето решение най-трудно. Много пъти съм си задавала въпроса „Защо?”. Мисля, че открих своя отговор. Не претендирам, че той е общовалиден или универсален, но го споделям като добра идея за размисъл.

            В търсене  на решение за своя проблем човек прминава през определен процес. Опитва различни начини, практики, терапии и какво ли още не. В най-добрия случай, всяко нещо действа на определено ниво в определен момент и наистина помага. Ефектът, обаче, твърде често е краткосрочен или само  облекчава проблемното преживяване без да разрешава конфликта, който е в неговата основа. Това означава, че конкретният проблем вероятно ще се появи  отново след време. Може би не в същата външна форма, но ще намери друг начин, който ще изисква намирането на друг тип решение. Нерядко отделните стратегии за справяне нямат абсолютно нищо общо помежду си.

            Обичам  да сравнявам намирането на решението с пътуване. Без значение колко е дълго и далечно, човек не би намерил своето решение, ако не извърви всяка една стъпка от него. В противен случай просто няма да бъде подготвен да види, разпознае и разбере решението на своя проблем. Така то ще бъде абсолютно безполезно за него, макар че е добро и му е дадено с най-доброто намерение на света.  

Животът ми е вдъхновение

           "Животът ми е вдъхновение." Получих това изречение като подарък от един много специален за мен човек. Не разбирах защо иска да ми даде точно това изречение, но го приех. Хареса ми идеята, че бих могла да бъда вдъхновение за някого, дори да не вярвах, че това ще се случи някога.

            Аз съм човек с увреждане. Гледах на себе си само като на такъв и изобщо не разбирах как въобще някой може да ми се възхищава заради това, което съм. В собствените ми очи няма ше причина за това.  Ако постигам нещо, то е, защото не искам да живея като затворник в килията на физическото си състояние. Винаги съм усещала, че имам силата да бъда нещо повече от човек, който се движи трудно и е гневен до побесняване на света. Трудностите, които имам в живота си не ме спряха да бъда човека, който искам да бъда.

            Харесах си изречението и си го взех без да го разбирам. Почувствах отвътре неговата сила, макар умът ми да не вярваше, Повтарях си го, защото ме зарежда с оптимизъм. Винаги съм искала да бъда водач, да съм от онези хора, които вдъхновяват. Имах един образ за тези хора: знаещи, можещи, преодолели много предизвикателства в живота си и сбъднали мечтите си. За себе си, аз не се вписвам в този образ.

            Сега осъзнавам, че всъщност аз вече сбъдвам мечтата си и постигам целта си да бъда вдъхновител. Точно моят здравословен проблем ми е дал възможност да предавам на хората около себе си послания много по-силни от всяка една мотивираща реч, от всяко стихотворение или каквото и да било друго. Ако бяхее направила всяка една,малка стъпка, нямаше как да сбъдна мечтата си. Често най-големите ни трудности са най-прекия път до сбъдване на най-големите ни мечти.

„Бъдете мили към себе си.”

„Бъдете мили към себе си.” д-р Менис Юсри

            Когато чух за първи път това изречение бях едно объркано и много ядосано момиче. Толкова бях ядосана, че дори не допусках тези думи до съзнанието си. Не можех да ги разбера, сякаш това бяха най-чуждите думи за мен.

            В един момент ядът ми се срина, победен от човечността и подкрепата. Тогава дойде нейно величество Вината. Именно в този момент това изречение, стигна до мен. Посланието на думите стана ясно като синьото небе в прекрасен летен ден. Толкова красиво и силно.

            Посланието, което ми донесоха тези няколко думи преобърна моето разбиране. Какво означава да бъдем мили със себе си? Сякаш най-важното е да приемем грешките и слабостите си без да се осъждаме за тях. Хора сме и грешим, просто неизменна част от живота. Въпросът е в това, че много от нас имат склонността да задълбават в грешките и да остават там, заедно с вината и чертането на сценарии какво лошо може да се случи след това. Тези сценарии, обаче, не дават  решения, а само подхранват страхове. Страхът също е неизменна част от всеки от нас. В самия него няма нищо лошо, той ни предпазва от опасностите в живота ни.

            Грешките, обаче, могат да бъдат използвани за уроци. За да ги учим е нужно да не се обвиняваме за нищо. С агресия и яд нищо не се променя. В дългосрочен план това само ни изяжда. Намираме си нови поводи да се мразим за всяка една грешка, колкото и дребна да е тя сама по себе си. Пропускаме факта, че не всичко на света зависи от нас и има неща, които не можем да променим, колкото и да ни се иска. Нвмаме свръх способности и не всичко ни е по силитев конкретния момент. Просто няма смисъл да се терзаем за миналото, грешките и бездействията си. Днес ги виждаме, но тогава, когато са се случили, вероятно  не сме притежавали нито опита, нито ресурса за различна реакция. Вероятно точно тази реакция ни е дала ценен урок как да се справяме с подобни ситуации в бъдеще. Може дори тя да ни е провокирала да потърсим път и начин да опознаем себе си.

            Пътят на търсенето и опознаването на себе си не е лесен и вероятно е безкраен, но тръгването по него е един от най-ценните подаръци, които всеки от нас може да си направи. Вървейки по него, сигурно ще срещаме трудности, които ще ни провокират. В такива моменти винаги си припомням изречението: „Бъди мила към себе си.”.

Страхът от получаване

            

Всеки обича да получава подаръци. В детството това са едни от любимите моменти на всеки. За повечето деца рожден ден и Коледа са синоними на подаръци. С порастването, обаче, сякаш се научаваме, че времето за получаване на подаръци е минало. Вече, когато някой ни даде нещо, това означава, че вероятно очаква нещо в замяна.

            Още в детството сме възпитавани, че за да послучиш нещо е нужно да си го заслужиш. В това разбиране няма нищо лошо, но като възрастни често си задаваме въпроса: „Направих ли достатъчно, за да заслужа онова, което имам?”Ако се е случвало неочаквано да получите голям подарък, който силно сте искали, тогава може да си зададете такъв въпрос. Случвало ли се е непознат да ви подари нещо? Ако ви се е случвало и сте имали съмнения за причините да го направи, може би не си позволявате даполучавате.

            Според мен, даването са двете страни на един и същ процес.Няма как да само да даваме или само да получаваме. Това е процес, при условие, че не протича двупосочно. няма как едната страна да се осъществява пълноценно. Само давайки, например, вероятно трудно бихме могли да оценим колко точно даваме. При условие, че сами не оценяваме, няма как даденото да бъде оценено от никого. От друга страна, ако само получаваме няма как да се научим да посвтигаме целите си.

Като човек, възприеман или възприемащ се винаги като различен съм се научила да се боря. Затова бърках възможносттите да получавам със съжалението на хората. Имам нужда и се радвам да получавам. Достойна съм и заслужавам да ми се случва. Между даване, получаване и съжаление няма никаква връзка. Всеки заслужава да получава.

 Благодаря на хората, които ми го показаха. Нашето общо преживяване беше приказка.Приказка, която променя животи.

Силата да споделиш

           

Какво означава да споделиш нещо с някого? Да му довериш частица от себе си, от чувствата, емоциите, проблемите и радостта си. Има хора, които споделят само и единствено проблемите си, просто за да получат внимание и съжаление. Иска или не, всеки от нас има поне един такъв близък човек. Някои не спират да се оплакват, а други не могат да споделят проблем, дори когато имат нужда от помощ.

            От деца сме приучавани да не се оплакваме и да се справяме сами. Едно цяло поколение е смятало, че проблемите са нещо твърде лично. Възприемането на нещата по този начин, обаче, създава определени проблеми. Създава се образ, че проблемите си споделят само слабите хора. Възпитавани сме, че слабостта е нещо много лошо, което не трябва да бъде виждано от другите. Затваряме се сами в слабостта си, дори ако сме на предела на силите си, често продължаваме да твърдим, че всичко е наред, а вътрешно се раздираме от болка и трупаме преглътнати сълзи.

            Понякога се иска много сила, за да „счупиш черупката” и да свалиш маската на силния. Сила и смелост. Задачата да признаеш, че не си Супермен, а това е само роля, която играеш става все по-трудна с времето. Ролите и маските привидно пазят от страховете. „Спасяват” от постоянните срещи с онова малко и уплашено дете, което стои заключено във всеки от нас.

            Ако човек потърси подкрепа и сподели, неминуемо ще му се наложи да се срещне с тази част от себе си. Ще се наложи да си признае, че всичко, което другите виждат в него е само пожелателна, красива фасада. Да споделиш означава да признаеш слабостта си. Когато с години си крил и си трупал, страхът от показване на слабостта стига до ужас, до усещането, че ако съвсем за малко свалиш маската, светът ти ще рухне. Това прави споделянето все по-трудно, а ако се озовеш в ситуация, където да нямаш друг вариант, освен споделянето, става бедствие.

            Способността да споделиш, да протегнеш ръка и да кажеш: „Помгни ми.” е сила. Силата на това да признаеш, че ти е трудно, да признаеш провала си. Да признаеш и приемеш, че си просто обикновен човек.

Големият отговор

            Хладната, съботна сутрин с нищо не беше различна. Сандра не обичаше да става рано, но беше решила да отиде на една водена медитация. Познаваше много добре състоянието на транс и не очакваше нищо, знаеше, че ще има възможност да релаксира по един приятен начин. Тази нагласа явно доста улесни процеса на отпускане. Не познаваше другите хора в залата, но това нямаше никакво значение.

            Отпускането дойде много бързо. Сякаш всяка една част от тялото и съзнанието на Сандра го търсеше.  Тя не знаеше дали няма да заспи, докато слуша приказката. Чувстваше се точно като малко дете, което се унасяше от приказка.

В един момент Самдра се озова в Гърция. Не се учуди, обожаваше гръцката музика от години, още преди да разбира дори дума от езика.  Влезе през една, появила се в нищото врата.Врата,  която я отведе в една особена картинна галерия. Беше малко тъмно и в съзнанието на Сандра полека се прокрадна страх. Първата картина беше на една битка. Малко момиче стоеше насред улицата, а покрай нея преминаваха войници. Бутаха я, а тя стоеше и се чувстваше като заклещена.

Някак е измъкна, водена от инструкциите на Стив, човекът, който водеше това преживяване. С негова помощ младата жена излезе от ситуацията и се успокои, което ѝ даде шанс да продължи напред в това пътуване. Видя още няколко картини в тази галерия. Те носеха съвсем друго настроение.

Гледаше картина с ярки, цветни петна. Изведнъж Сандра се видя като индийка, която е част от голяма група танцуващи жени. Те се движеха заедно, в ритъма на музиката. Шаловете им създаваха невероятна феерия от цветове, а емоцията на танца беше невероятна. Блаженство е най точната дума, с ковто може да се опише.

Сандра продължи пътуването. Влезе в друга зала в музея. С влизането усети някакво особено присъствие. Сякаш някой я беше намерил, преди тя да осъзнае, че търси някого. Видя го, странен конник с оранжева наметка, не много млад, но в никакъв случай възрастен. Младата жена не го познаваше, но не се страхуваше от него. Тръгна заедно с него в посочената посока. Усещаше, че ги очаква приключение. Не ѝ беше необходима повече информация,

Влязоха в следващата зала. Най-странната зала, която можете да си представите. Всичко вътре беше в хаос, но в същото време имаше свой ред. Беше странно, но не беше страшно. Сандра сякаш играеше на дама, докато търсеше нещо. Местата, където трябваше да стъпи изглеждаха като торнадо от светлина в неонови цветове. На малката масичка откри Книгата. Познаваше я добре и знаеше, че между прашните, червени корици ще намери отговор, който беше важен за нея точно сега. Отвори я и се гмурна в нейните образи.

Младата жена се озова в ужасно тясна килия. Не можеше да помръдне нищо друго, освен главата си. Цялата беше окована. Не знаеше защо се е озовала в тази ситуация. Някой я наказваше без вина. Молеше се, викаше, псуваше, но без резултат. Реши да сложи край на това свое съществуване. В последните мигове дойде мисъл: „Животът може да се живее при всякакви обстоятелства. Картината изчезна, а емоциите се стопиха заедно с образа.

След това Сандра усети полет. Издигане без посока, което продължи известно време. Чувствата, които тя изпита в този момент трудно биха могли да се опишат. В сгъстената светлина срещна двама скъпи за нея хора, които нямаше как да види в реалността. В съня имаше тази свобода. Те ѝ засвидетелстваха подкрепата си, когато тя се разплака, че са я изоставили. Единият дори ѝ даде като подарък своето вдъхновение. Тя танцуваше между хвърлените от него листи и ги ловеше. Когато листите свършиха двамата мъже се обърнаха и си тръгнаха без да се сбогуват с нея. За секунда, тя мислеше да ги последва, но нещо я спря. Сандра се събуди свежа и отпочинала.

Писмо до самата мен

Здравей, Александра,

Помни, че те обичам!

Още учиш, но се справяш много добре. Не бързай, дай си време. Време да чувстваш. Не се опитвай постоянно да осмисляш всичко. Не се питай и не търси, поне за малко. Остави Вселената да се погрижи за теб.

Обичам те!

05. 11. 2017 г.