Принцеса Амейра се разхождаше из своя замък. Познаваше всеки сантиметър от него и си мислеше, че го обича. Даваше ѝ сигурност, това беше нейният свят. За първи път тя виждаше сивотата на неговите стени, усещаше студа, останал в сам в празнотата на коридорите. Нямаше спомен от сигурността, която замъкът даваше на принцесата през годините до сега. Днес дворецът ѝ приличаше повече на затвор. Какво ставаше с нея?
Тъжна, принцесата изтича до прозореца на най-високата кула. Небето беше толкова красиво и необятно, че тя можеше да остави всичките си мисли да отплуват с облаците. Цялата тъга и умора от деня заминаха без посока, а Амейра остана да наблюдава картините, рисувани от облаците. Бяха толкова прекрасни, че тя не знаеше колко време е седяла и ги е наблюдавала с желанието да полети.
В следващия момент, принцесата се озова извън замъка. Стоеше по средата на път, а първите лъчи на слънцето едва се показваха. Пътят беше каменист и стръмен и каменист, но по странното беше, че от едната му страна летяха снежинки, а от другата се носеше аромат на билки, който я канеше да да си набере. Принцесата нагази с босите си крака и набра малък букет от росните билки. Наслаждавайки се на аромата им, тя продължи да върви без посока.
Тогава чу музика. Без да осъзнава, Амейра вървеше към нея. За да стигне, обаче, бе необходимо да се изкатери по огромни каменни блокове. Задачата изглеждаше трудна и опасна, но тя реши да не се отказва. За нейно учудване се изкачваше сигурно и бързо. Макар и уморена беше щастлива.
Горе я очакваше шаман. Прие я радушно и приятелски. Тя му подаде набраните билки. От тях той направи мехлем, с който тя намаза драскотините си.. Докато приготвяше мехлема, шаманът свари билките и остави отварата на страна. Ароматът на отварата беше поразителен. Амейра прие да изпие подадената ѝ от шамана чаша. Тогава в нея се разля едно особено чувство. Това беше спокойствие и автентична самоувереност, извираща отвътре, че всичко, което се случва е точно на мястото си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар