Почивката потопи Мира в познатото състояние, в което всяка нейна клетка се отпускаше. След преживяното силно напрежение, тя желаеше това отпускане, макар да не знаеше какво ще ѝ донесе този път. Беше някак особено развълнувана от него, макар, че го познаваше добре. Гласът на човека, който я поведе в това море на спокойствието, се отдалечаваше от нея.
Когато притвори очи, зад клепачите на Мира заиграха ярки и светли цветове. Толкова красиви, че тя се остави да я понесат, за да успее да им се наслади – розово, златно, синьо, зелено, лилаво, какви ли не искрящи и красиви нюанси.
Картината се смени, Мира се озова на стар кораб с гребци, насред водата, по време на буря. Корабът беше препълнен с хора, които лежаха един върху друг. Не виждаше лицата им. Не знаеше защо е там, нп търсеше някого. Не можеше да стигне до него в навалицата и това я плашеше. Опитите и оставаха безуспешни. Тогава го видя: около десет годишно момченце, което я гледаше с любопитни и ясни очи. Мира ги позна – очите на брата, който би трябвало да имаше.
Двамата останаха заедно, но картината около тях се промени. Озоваха се в едно спокойно, изпълнено с феерия от цветове пространство.Вече не бяха хора, а само сгъстена светлина, чиито частици искряха и потрепваха.
След това Мира изпита усещане за дълбока и тиха тъга.Озова се назад във времето, на погребението на мъж. Уважаван човек, известен и заможен, но нещастен в живота си. Неизпълнено обещание към едно момиче, може би негова годеница, беше го съсипало. Мира го позна – близък до нея човек , когото много обичаше, но си беше тръгнал от живота ѝ твърде рано. Мира се обвиняваше за това и вината я тормозеше, макар да не беше нейна.
Разбра, че е необходимо да му прости от душата си. Прошката дойде като златиста, стабилна нишка, която отиде от нея, до него. Околните цветове я поеха и заискриха в една красива феерия от искрящи багри. С прошката дойде и лекотата, като прохладен полъх на морски бриз.
Няма коментари:
Публикуване на коментар