Писмо до самата мен

Здравей, Александра,

Помни, че те обичам!

Още учиш, но се справяш много добре. Не бързай, дай си време. Време да чувстваш. Не се опитвай постоянно да осмисляш всичко. Не се питай и не търси, поне за малко. Остави Вселената да се погрижи за теб.

Обичам те!

05. 11. 2017 г.

Подаръците на съдбата

            Преживях четири невероятни дни. Иска ми се да ви разкажа за тях. Разбира се, няма да успея да споделя всичко, защото имаше твърде много моменти, чиято емоция трудно може да се опише само с думи.

            Семинарът „Към същността”за мен се оказа едно невероятно пътуване, колкото познато, толкова и ново. Отивайки натам нямах абсолютно никакви очаквания, но и никакви притеснения. Мислех си за съвсем други неща. Първият шок за мен дойде още на регистрацията. Залата се пълнеше с все повече и повече хора, а аз не познавах никого. Как стана така? Обикновено имам по някой познат на събития, на които отивам. Поне един, все от някъде. В случая не беше така. Не познавах никого и не знаех какво да очаквам. Вселената се беше погрижила за пълното ми неведение. Това винаги ме е плашило много, но този път нямах начин да се противопоставя. Приех с целия си страх, че щом съм там, значи има причина, дори да не я разбирам.

            Още в първите минути видях пъстротата на хората, които се събираха. Щеше да е интересно, това беше ясно. Малко завиждах на хората, които знаеха за какво става въпрос, защото изглеждаха супер позитивни и развълнувани. Усещах ги по-скоро като семейство – голямо и сплотено.

            Влизайки в залата се почувствах на мястото си. Сякаш емоцията на групата беше притъпила моя страх  от предстоящото. Вече не исках да бягам. Очаквах като за начало да имаме доста досадна формална част, но още в първите минути се сбогувах с това си очакване. Формалности имаше, но те бяха представени по изключително забавен начин. Не бях се смяла толкова много, отдавна.

            Неусетно дойде време за първата ни игра. Обещала съм да не я споделям, само ще кажа, че е проста, но свръх показателна. Прибирайки се вкъщи се замислих защо избрах тази стратегия и реших да я следвам, дори когато вече се виждаше, че не е печеливша. Оказа се, че просто съм отхвърлила възможността да играя играта. Постъпвам така в много ситуации, когато съм несигурна. Просто бягам и дори не опитвам да потърся решение на задачата. Тя може да е елементарна, но това няма значение. Страхът от провал и нараняване е толкова силен, че дори не ми позволява да си дам шанс да реша задачата. Същото става и отхвърляйки хора. Шокът от това осъзнаване ме докара до сълзи.

Тук е мястото да ви разкажа за хората, без които тази магия нямаше шанс да се случи.  Създателят на цялото това явление – д-р Менис Юсри. Един човек, който борави с думите толкова добре, че всяка от тях предизвиква емоции. Плаках, смях се, после се успокоявах и колелото на емоциите се завърташе отново. Много и различни чувства предизвикваха думите, казани по един приятелски и непринуден начин, като на шега. Според мен всеки, който ги слуша научава своите уроци и открива собствените си отговори. Намирането на отговорите минава през много емоции, а в такива моменти всеки има нужда от подкрепа, колкото и да отрича. Огромна е ролята на асистентите, точно тук. Освен че организират техническата страна на нещата, те са и хората, на които можеше да се разчита за подкрепа, защото са минали по този път.

През тези дни научих много за себе си и продължавам да уча сега, когато емоциите полека стихват. Нямам думи за всички уникални същности, до които се докоснах. Това са Хора. Всеки носи своята история и е едновременно ученик и учител. Няма теърда граница. Всички са заедно, за да получим своите подаръци от Вселената. Благодарна съм, че попаднах в точния момент на точното място и получих подаръците си. Те не могат да се пипнат и видят, но са много по-ценни от всичко материално.

Благодаря, за всяка прегръдка, всяко споделяне, на всички, за всичко! Едно изречение, което се надявам да не забравя: „Звездите светят по-ярко в тъмно небе, така е и с хората” 

Покажи ми страха си

Писмо до всеки, който се срамува от страховете си.

Виждам, че не се чувстваш добре. Иска ми се да ти помогна, но няма как, защото не знам какво чувстваш. Предполагам, а предположението в такъв момент не е най-добрият съветник. В опитите си да ти помогна, може би, те карам да се притесняваш още повече. Не искам да е така, но не знам как е нужно да постъпя с теб. Накрая се отдръпвам безсилна и гневна на себе си, а ти оставаш сам със страховете си за пореден път. Не те разбирам, макар да ми се иска. Няма как да вляза в твоето съзнание и да те опозная. Ти за пореден път се усещаш отхвърлен, а аз съм ядосана, защото виждам, че нещо не е наред, но няма как да помогна.

Разкажи ми за емоциите си. Не гарантирам че ще ги разбера, но поне мога да опитам. Дори да не успея, но ти ще си го споделил, а това помага. Не се срамувай от страха, той е нещо толкова естествено, толкова присъщо и познато на всеки, че няма смисъл да го крием.На всекиго е ясно какво означава да се страхуваш. Опитвайки се да потулим страха си за маските на „силата” не помагаме нито на себе си, нито на хората около нас. Крием се докато страхът не набере сила и не направи така, че да се държим като непрегърнати малки деца. Плачем, викаме за помощ, но няма кой да ни помогне. Научили сме всички, че не се страхуваме, а когато ни е страх всички се плашат и бягат. Не са свикнали да го виждат в нас, защото не го очакват.

Единственият начин да бъдеш разбран е да споделиш откровено, без срам за страха си.

Не казвай: аз не съм такъв човек

Хората са казали: „Никога не казвай никога.”. Аз бих добавила „Не казвай: аз не съм такъв човек.”

Има ситуации и обстоятелства, при които разбираме, че всъщност не познаваме самите себе си. В някои случаи всичко, което сме приемали за нормално и обичайно, защото сме изградили характера си, се обръща наопаки. Дилемата в такъв момент изключително трудна за решаване. Възпитанието се изправя срещу онова, което искаме. Истината е, че това е един от най-трудните избори. Тежи, когато осъзнаеш, че това, в което си вярвал и това, което си всъщност са две различни неща. На кое да се довериш? На мига и вселената, които могат да те изненадат във всеки един момент, или онова познатото, което не искаш, но е сигурно?

Изборът е труден: да бъдеш себе си, или да бъдеш човека, който всички са ти казвали, че е добре да бъдеш. Да живееш живота си с всичките опасности, но и с цялата му красива палитра от емоции, или да останеш в сигурността на сивото и познато. Сякаш искам цветовете за себе си, макар не толкова отдавна да давах всичко за сигурното, което в моите очи беше идеалното. До скоро, когато пред мен стоеше приключение търсех всякаква опция за обезопасяване, а сега приемам идеята да скоча и вероятността да потъна в непознати води и се страхувам, но ми се иска да направя този скок.

Изборът - най-голямото щастие и най-тежкото бреме

Да има право и възможност да избира, нещо, на което всеки от нас се надява, изпълнен със своите големи мечти и надежди. Чакаме го като подарък от съдбата. Чувстваме се зле ако някой или нещо ни ограничава във вземането на решения и се съпротивляваме яростно срещу поставените ограничения, особено когато те са извън нас самите. Тогава прескачаме стени и правим всичко, за да се сбъдне това, което сме „избрали“.

Неслучайно използвам последната дума в кавички. В описаната ситуация обикновено, практически нямаме избор. Имаме една алтернатива, която разпознаваме като по-добра и нещо, което е сега и, в повечето случаи, искаме да променим. Следвайки разумната логика се борим за промяната, която искаме , защото всеки разумен човек иска възможно най-доброто за себе си. Тогава посоката е само една – към промяната. В тази ситуация изборът е лесен, практически избор няма.

Какво става, обаче, ако попаднем в ситуация, в която имаме реален избор между две равно поставени алтернативи?

Объркване и огромно количество въпроси за нас самите, на които няма кой да ни отговори, а често един отговор поражда само още повече въпроси. Това е лицето на истинския избор. Въпроси и объркване, но и шанс да открием себе си. Път, по който има препятствия и страх. Хубавото е. че обикновено, тръгвайки по него връщане назад няма. Често е примамлива идеята да се върнеш назад и да се приютиш в познатото и сигурното, където нямаш избор, а имаш посока, в която вървиш към определена цел. Тръгвайки по пътя на избора, обаче такова връщане е невъзможно. Пътят променя.

Страхът няма място там, където има приятелство

Слънчевата октомврийска неделя беше едно огромно предизвикателство за Сандра. Предстоящото интервю, в което щеше да разкрие страховете си, я правеше неспокойна още от сутринта. Сандра дори не подозираше, че този ден ще ѝ донесе хиляди пъти по-голямо предизвикателство.

Записът, за който Сандра толкова се притесняваше, мина много добре. Спокойният следобед, планиран като кафе с приятел, не предвещаваше нищо особено, а само спокойно време в приятна компания. Със Стив решиха да пият кафе.

Голямото стълбище беше огромно предизвикателство за Сандра. Стив обичаше да я предизвиква с подобни ситуации. Въпреки страха си, тя му имаше доверие и прие предизвикателството. Бавно и полека успя да слезе по стълбите. Сандра сякаш не можеше да повярва, че това се случи, изглеждаше ѝ немислимо, само няколко часа по-рано.   Нито тя, нито Стив, обаче, подозираха, че ще има още по-предизвикваща ситуация.

Двамата обядваха заедно и решиха да посетят една красива изложба. Отидоха в музея, навалицата беше огромна. Докато вървеше между щандовете, Сандра реши да си вземе нови обици, тъй като беше загубила една от своите. Намери точно това, което търсеше. Купи си ги и искрено им се радваше. Продължи да върви между щандовете. В следващия момент една жена я блъсна неволно и Сандра се озова по лице на земята.

Шокът и силната болка сякаш я парализираха.За секунди, тя се почувства сама на света и стъпкана от хората. Тогава чу гласа на Стив, който беше дошъл, за да помогне. Оставяйки се да я вдигне от студения под, Сандра сякаш изгуби представа за случилото се. Беше като кукла на конци, водена от Стив. Чувстваше се виновна, че го е забъ6ркала в цялата каша. Излязоха навън от сградата, Сандра не знаеше какво да очаква и мисли. Нямаше нито желание, нито сили.

Разбра, че е необходимо да отидат до болница. Този факт я накара, да иска, да изчезне. Само мисълта за това я плашеше ужасно. Докато седеше в кола5та на Стив, единствената ѝ мисъл беше, че иска да се скрие. Сандра не искаше той да види огромния страх в очите ѝ. Беше твърде пораснала, за да признае своя ужас, години наред се беше учила да го крие. Страхът я караше да се държи като пет годишно дете. Кри се и преглъща сълзите си през целия път, но когато дойде моментът да слезе от колата, нещо в нея се пречупи и сълзите на страха изригнаха. Сандра призна, че не плаче от болка, а от страх.

Очакваше, че Стив ще се присмее и ще ѝ каже да се стегне. Това повтаряха всички, на които беше признала страха си. Той реагира различно. Обеща, че ще бъде до нея и всичко ще бъде наред. Сандра му се довери и бавно се успокои. Нещо в нея знаеше, че Стив няма да я подведе.

Влязоха в болницата. Коридорът беше пълен с хора, а Сандра се стряскаше от всеки шум. Опасяваше се, че ужасът от детството ще се завърне и отново ще доведе паниката. Стив сякаш усещаше колебанията ѝ и приятелски напомняше за присъствието си. Той спази обещанието си и не остави Сандра да се изплаши нито за момент, въпреки кашата, в която бяха попаднали. Разсейваше я и я разсмиваше, докато чакаха. Сандра дори започна да се шегува със случващото се и със себе си.

Оказа се, че последиците от падането не са никак сериозни. Всичко мина бързо и безболезнено за нея. Щом се качиха в колата, Сандра се разтрепери цяла6та. Ядоса се на себе си, вече всичко беше наред, а тя трепереше неистово. Бавно се успокои и умората от деня надделя, младата жена, сякаш заспа. Събуди се тъкмо навреме, за да навигира по пътя към дома си, събуди се весела и спокойна.

Възможността да има приятел до себе си в тази ситуация, от която толкова се страхуваше , промени изцяло отношението на  Сандра към нея. Страхът няма място там, където има приятелство.

Пещерата и Вселената

            Принцесата потъваше в така познатото състояние на отпускане. Вече не пресмяташе за кой път се потапяше в такова пътуване. Този път, обаче, беше по-различно от другите. Тя носеше със себе си смътно усещане за страх. Можеше ли да се довери на водача в това пътуване? Къде щеше да я отведе то?

            Съзнанието ѝ се луташе между тези въпроси и упорито се бореше да не се подаде на надвисналата умора. Много бавно, почти неусетно, умът се предаде на познатото отпускане, което толкова обичаше. Картините започнаха да се появяват, сякаш от нищото.

            Принцесата се озова в пещера, а единствената пътека водеше към тесни и вити стълби, които отиваха незнайно колко дълбоко надолу в пропастта. Беше много мокро и хлъзгаво, а тя носеше дълга, широка рокля и пантофки. С всяка стъпка се опитваше да запази равновесие, за да не пропадне в пропастта. Калта се пързаляше застрашително.

            Изведнъж просто излетя с висока скорост, нагоре. Толкова бързо, че нямаше време за страх или други емоции, толкова високо, че небето и звездите останаха под нея, като легло, на което тя можеше да се отпусне, да потъне и просто да се наслади на прекрасното усещане. Без нищо да я спира, без излишни мисли и въпроси. Тя беше тя и това беше всичко. Другото нямаше значение.

Заредена с позитивизъм и красиви емоции, принцесата се върна от това пътуване усмихната и убедена, че нещо хубаво ще се случи съвсем скоро. 

               

Нощната пеперуда

Седях и гледах в някаква неопределена точка от градския пейзаж, отвъд прозореца. Гледах и не виждах. Тогава нещо се удари в стъклото и ме извади от блаженството на състоянието, в което може да си едновременно тук и там, навсякъде и никъде.

Видях я – огромна нощна пеперуда, която отчаяно се блъскаше в стъклото, за да достигне светлината на лампата в стаята ми. Можех да я пусна, но не исках. Светлината щеше да я погуби, а тя е толкова красива в полета си.

Дали осъзнаваше, че стремежът ѝ към тази светлина щеше да я убие?

Не знам, но видях част от себе си в нея. Мисля, че всеки би могъл да се намери в онзи безкраен стремеж към нещо, което може да ни погуби. Пропускаме мига, в името на големите стремежи, борейки се със стъклени прегради, дори без да знаем, че докато се борим, вървим към края си без оставим следа тук и сега.   

Да докоснеш, за да помогнеш

Сандра лежеше съвсем спокойно и очакваше една принцеса да ѝ разкаже тяхната любима история. Лежаха и заедно се потопиха в обичаната история за Пипи. Знаеха я прекрасно, но принцесата я разказваше прекрасно.

Толкова красиво, че Сандра започна да си представя описаните от нея картини. Те предизвикаха нейните собствени спомени. Докато слушаше за пътуващия баща на Пипи, Сандра си спомни за своя собствен баща, който беше отпътувал от нея преди години, толкова далеч, че нямаше да се върне никога вече.

Този спомен я натъжи и тя беше на ръба да се разплаче. В този момент усети нежно, но сигурно докосване и подкрепа. Разбрала, че не е сама в тъгата и болката си, Сандра се успокои много бързо. Принцесата я беше докоснала, за да ѝ помогне.

Този момент беше силен и за двете, защото взаимно си бяха помогнали, всяка от тях беше преодоляла собствените си граници, за да помогне на другата да премине през собствени трудности.  

Драконите на страха

Хора сме и всеки от нас има свои страхове. Често те го пазят от безразсъдни постъпки и опасности. Тогава те просто вършат своята работа, да ни съхраняват. Страхът ни е заложен именно с тази цел да ни пази от онези неща,които биха ни навредили.

Има моменти и хора, обаче, при които страхът краде живот. Не ти е възможно дори да извършваш някаква съвсем елементарна дейност дори. Тогава оприличавам страховете на дракони. Нека си спомним за народните приказки, където за да се стигне до добрия край на приказката, е нужно юнакът да победи ламята.

Логиката със страха е същата. Имайки смелостта да се изправяме пред предизвикателства постоянно, можем да очакваме победа над страха. Понякога първото такова изправяне „лице в лице“ е самото признание, че този страх го има в нас. Признавайки, че малкото дете в нас е уплашено от нещо, ние се изправяме за първи път пред себе си. С годините става все по-трудно. Пораствайки се поставяме в позиция на хора, които нямат право на страх. Така забравяме за детето в нас и даваме шанс на драконите на страха да ни пленят.

Победата над тях идва, когато си признаем, че те са в нас и сами търсим предизвикателствата. В този момент огънят на драконите става заряд за справяне и сила. Резултатите са учудващи.    

Обичам себе си

Харесвам момичето, което ме гледаше в огледалото тази сутрин. Рошаво и непокорно, с огънчета не само в косата, но и в очите. Едновременно добричка и наивна по детски, а в същото време влюбена в живота млада жена, която не се срамува от нищо. Харесвам я, тя съм аз. В нея живее палитра от цветове и чувства. Всичките са си мои и ги обичам, защото без тях не бих могла да бъда себе си.

Кафето ми имаше по-различен вкус тази сутрин. В него се беше настанила някоя допълнителна съставка. Щастлива съм без причина и очаквам едно ново начало в ежедневието си. Припявам си като дете, на което не му пука дали може да пее, но иска и го прави. Сякаш тайната съставка на първото ми кафе за деня е собствената ми положителна самоувереност.

Вярата в собственото ми ново начало, в смисъла на всичко, което правя не заради някого или нещо, а заради себе си.

Усмихнат ден! 

Чуждите решения и животът ни

Сандра се остави на така познатото отпускане. Имаше нужда от него, след напрегнатия ден. Познатото приятно залюляване я понесе към света на приказките. Приказки, в които тя беше едновременно автор и герой.

Тази нейна приказка не започна добре. Вървеше по малка улица, в непознат град. Усещаше зад себе си нечие присъствие. Това я плашеше. Човекът се приближаваше бързо към нея, сякаш искаше да я нападне. Тя се обърна и опита да го погледне, но той се криеше под много смешна шапка. Когато Сандра продължи да се взира в лицето му, което не можеше да види, мъжът започна да се смалява, докато от него не останаха само смешните му дрехи в жълто и лилаво.

Сандра продължи разходката си из улиците. В един момент на пътя ѝ се появи змия. Тя съскаше, но не нападаше младата жена. Сякаш змията познаваше много добре нейния страх. Следваше я съскайки, но не нападаше. В опитите си да избяга от влечугото, Сандра едва не се препъна в захвърлена на улицата флейта. Спомни си как по филмите успокояват влечуги именно с музика. Реши да опита. Учудващо, но се получи. Змията се сви на кълбо и изостави целта си.

Вече беше привечер, а Сандра продължаваше да се разхожда из старите улици на града. Вървеше без посока и в същото време някой я водеше. Не познаваше мястото, а сякаш беше ходила там и преди. Изведнъж се сети. Градът на любимия, когото беше изоставила преди години, за да се омъжи за избрания от родителите ѝ съпруг. Сандра беше от семейство на благородници, а мъжът, в когото беше влюбена като момиче, беше обикновен занаятчия. Родителите ѝ не позволиха тази връзка да просъществува. Един ден тя просто изчезна от града и от живота на влюбения мъж. Сега, години по-късно, когато тя вече нямаше родители и съпеуг го потърси отново. Нещо в нея помнеше тази голяма любов.Отиде до къщата му, страхуваше се от срещата, но вече нямаше връщане назад. Надяваше се да го намери и да му разкаже защо е избягала така – без да каже и дума.

Оказа се твърде късно. Малко след като беше изчезнала от живота му, той се беше самоубил от мъка по изоставената си любов. Когато разбра това, Сандра не успя да сдържи сълзите си. Ето, че онова решение на родителите ѝ не беше съсипало само нейния живот, а направо беше погубило друг човек. Макар тя да имаше живот мечта, животът на дамата от висшето общество, спечелила уважението на всички и материалното богатство, Сандра не беше щастлива. Нещо в нея се бунтуваше, че е оставила друг да вземе вместо нея подобно важно решение.  

Урок по доверие

Краят на седмицата, след рождения ден на Саша, дойде с едно приключение. Пътуване до любимо място, с добри приятели, но и пътуване към нея самата. Това малко я плашеше. Не знаеше какво да очаква от тези няколко дни. Психотерапевтичната работилница беше още една стъпка към себепознанието. тъпка, която я плашеше с размера. Сякаш младата жена усещаше. че това не е стъпка, а път. Нов път със свои предизвикателства.

Свежата, петъчна сутрин, в края на октомври, носеща слънце и прохлада, беше идеална за път. Саша бе нервна, неопределеността на онова,което щеше да се случва през следващите дни беше на път да я откаже. Знаеше само, че тръгва на път с хора, на които може да разчита. Все пак старите съмнения се прокрадваха и тя се питаше дали това е истина. Макар да познаваше добре повечето хора, знаеше, че те няма да  са единствените там, където отиват. Очакваше я среща с нови хора, която щеше да е различна. Можеше ли да се довери на тези непознати? Щяха ли да я приема? Въпроси, предизвикващи само смут в душата на младата жена.

Още първите часове на работилницата подложиха на изпитание чувствата и емоциите на Саша. В процеса на опитите, тя постоянно осъзнаваше неща за себе си, които едва не я преобръщаха. До вечерта осъзна и преживя неща, които я променяха. Отговори си на много въпроси, спомняйки си миналото. Без да иска преживя една от големите си детски травми. Справи се, което ѝ даде увереност, че би могла да се справя и сама. Правеше го без драма, спокойно и дълбоко, тя просто преживяваше. Бушуващите емоции оставаха невидими за останалите, но заплашваха да изригнат във всеки момент и да пометат всичко. Тя се страхуваше от това. Реши да сподели с Ник. Освен водещ на работилницата, той беше човекът, с когото бяха тръгнали по този  път заедно. Саша беше убедена, че отново може да му се довери.

-          Страх ме е, че няма да  издържа и ще се срина. – каза тя почти през сълзи.

Неговата реакция я изненада.

-          Направи го! – бяха неговите думи.

Поговориха още малко и тя се поуспокои. Легна си късно, уморена и малко тъжна. Не знаеше дали ще може да заспи, или няма да успее да мигне цяла нощ. Умората надделя и младата жена заспа.

Следващата сутрин донесе едно голямо приключение – дихателна практика, водена от Ник и Дороти, водачите на работилницата. С дишането всички несподелени предишния ден емоции изригнаха. Саша нямаше силата да ги спре. Тялото и душаъа ѝ трепереха и тя правеше неконтролируеми движения. Плачеше, припомняше си и се задушаваше от неизказани думи.

Тогава усети присъствие и подкрепа нежни като ласка. Беше Дороти. Усети приближаването и на Ник, а след това, останала без сили от болка и треперене, започна да се успокоява, залята от топлата вълна на благодарност и доверие. Наблюдаваше другите през сълзи и за първи път се питаше дали в слабостта няма нещо хубаво.  Ето, страхът беше станал реалност, но беше отминал.

Целият ден мина под знака на сълзите за Саша. В опита „Кой стои вътре в теб?”, тя не успя да отговори на този въпрос. Толкова беше развълнувана и объркана. Всеки момент сълзите бяха готови да потекат от очите ѝ без конкретна причина. Денят предложи много и силни емоции на всички. Вечерта правиха едно упражнение, което младата жена познаваше добре. Всеки участник трябваше да си намери половинка в тъмна стая, със затворени очи. Заради проблема си с движението, момичето не успя да намери партньор и остана само, на тъмно, в непозната среда, без стратегия за справяне. За минути изживя кошмара си. Сама и безпомощна в тъмното, тя просто се сви и заплака.

Тогава към нея се приближи някой – знаеше кой е, дори без да го види. Човекът, който беше до нея в началото на пътя и най-тежките моменти от него. Сви се в прегръдката му и си позволи да бъде смазана от емоциите си. В този момент усети, че нещо става с човека до нея. Неговите емоции явно също бяха толкова силни. Виждайки слабостта му, нещо в нея се преобърна. Опита се да го успокои, докато собствените ѝ сълзи просто се стичаха. В този миг, тя намери силата да помогне на друг, в собствената си слабост. Това я успокои по-бързо от всяко друго действие. Научи ценен урок: не е срамно да бъдеш слаб, защото слабостта е най-искреното нещо.

Същата вечер се разплака пред един от другите участници, когото почти не познаваше. Усети, че тези два дни са я променили много силно. Доверяваше се на другите много по-лесно. Чувстваше се разкрита и това не я плашеше, а ѝ доставяше удоволствие.

Последната сутрин на работилницата донесе на Саша следващ ценен урок. Тя разбра, че е пречупвала отношението на останалите през страховете си. Кривото огледало не ѝ позволяваше да се доверява. Мислеше си, че ако покаже слабостта си, ще я съжаляват и отхвърлят. Оглеждайки се в очите на останалите чрез обратната връзка, осъзна, че макар често да ѝ е нужна подкрепа, останалите не я съжаляват за това. Напротив. Саша не знаеше как да се справи, това бяха многo нови емоции.

Всеки един от участвалите в работилницата преподаде на останалите ценен урок. За Саша огромният урок беше урокът по доверие. Нищо нямаше да е същото, ако дори един от участниците не беше там в този момент. 

Разказът е отражение на личните ми преживявания по време на работилница "Мъжкото и женското начало в мен", Водещи Орлин Баев и Дора Прангаджийска,

Шалчето на мойрите

Беше като сън. Един от онези, които Сандра толкова обичаше – цветен, красив и носещ усещане за нещо хубаво. Нещо отвъд всичко познато.

Сандра вървеше по красива ливада, огряна от първите лъчи на изгрева, издигащ се над поляна в ранно утро. На поляната имаше хора, които сякаш танцуваха. Тя се приближи, като ги наблюдаваше. Мъже в светли дрехи, хванати за ръце се движеха така, все едно извършваха някакъв ритуал. В началото никой не забеляза приближаването на Сандра. Когато тя беше едва на няколко стъпки разстояние, един от мъжете се отдели от кръга и отиде при нея. Беше много млад, с красиво лице и сякаш сияеше. Усмихна се и подаде ръка на младата жена. Докато се усети, беше влязла в кръга, водена от него. Позна част от мъжете, онези две момчета, които тя толкова обичаше в детските си спомени. Копнееше да общува с тях, но те не можеха да говорят, нито да се движат. Само очите им показваха огъня, който светеше вътре в тях.

В съня си Сандра имаше  как да общува с тях. Те я научиха на нещо много ценно: ако в теб има много сила, тялото просто не издържа. Това промени отношението на Сандра към нейното собствено физическо състояние. Прегърна двете момчета. Йоан беше изоставен, недоверчив и ядосан, а прегръщайки Крис, тя усети онази обич без думи, зародила се преди толкова много години в малката стая на онова, което възрастните наричаха санаториум. За Сандра то приличаше повече на затвор.

След тази среща, младата жена се озова в голяма зала, където облечени еднакво жени плетяха шалчета. Имаше пъстри, едноцветни, тъмни и светли, къси и по-дълги. Сандра вървеше между жените, а те не я забелязваха. Накрая стигна до една, която плетеше най-пъстрото шалче, с най-искрящите цветове и се спря до нея. Жената каза, че това шалче принадлежи на Сандра, но още не е довършено, за да ѝ го даде. В неговата плетка имаше много възли, нишките постоянно се преплитаха.

-          Всеки възел е среща, - каза плетачката.

Сандра се събуди щастлива и благодарна за научените уроци. Нещо в нея отново се бе променило и това ѝ носеше лекота и радост.